Вечната Прасветлина, озаряваща всичко Духовно, е забулила мъдро лъчите си, за да предпази онези, които не са все още съединени по такъв начин с Духа, че да могат да понесат самата субстанциална Светлина на божествения Дух!
Каква полза би имал земният човек да съзре Духовното, ако не е още абсолютно съединен в себе си с Духа?
Това би му причинило неизразими страдания и никакви адски мъки, родени от демонично-сладострастното въображение на човека-животно, не могат да се сравнят по жестокост с мъченията, на които неизбежно би било подложено съзнанието на човек, способен да съзре Духовното, преди да се е съединил субстанциално с Духа, така че да може сам да сподели неговия живот.
Едно-единствено нещо се очаква от нас: — да предоставим доброволно и безрезервно всички сили на душата си, цялата чувствителност на тялото си, всеки свой импулс и всеки свой порив в служба на Духа — на живия Бог в самите нас, за да може божественият Дух да се съедини постепенно с нашето човешко съзнание и да ни върне отново, вече от своето Лоно, същите тези сили, импулси, пориви и чувства като отзивчиви наши слуги, — след като сме били вече подготвени да властвуваме над тях, изхождайки от вечно зачеващия ни сияен Живец на нашето Битие.
Това е „истинското богослужение“ и то трябва да бъде извършвано от всеки, който иска да вземе със себе си в отвъдното своето земночовешко съзнание, не само за уж безкрайно дълъг период от време, а за цялата Вечност!
«Работете, докато е ден, после настъпва нощ, когато никой не може да работи!»*
Тук, в този земен живот, човек има възможност да „работи”. — След като напусне обаче физическия свят, той се озовава в състоянието, което сам си е създал, и ще трябва пасивно да изчака, докато душата му не се проясни — (може би не след дълго, а може би едва след хилядолетия според земните представи, но във всички случаи без съдействие от негова страна) — до такава степен, че за субстанциално богосъчетаните духовни същества да стане възможно да пробудят в него съзнанието за вътрешно присъщия му Живец, за неговия жив Бог. Едва тогава в него може да настъпи онова обръщане на волята, чрез което той предоставя всичките си сили в служба на своя „жив Бог“ — необходима предпоставка за обединяване на съзнанието му с вечното съзнание на божествения Дух в него, което никаква „милост“ Божия не е в състояние да предизвика по друг начин!
Тогава обаче земночовешкото му съзнание отдавна вече ще е изчезнало за него като потънало в забрава съновидение.
Той ще е наистина „спасен" но животът му на тази земя с всичките си въжделения, всичките си радости и мъки, ще бъде забравен за вечни векове. Така търсещият ще остане без наградата на победителя — без разширеното съзнание на човек, минал през най-външните царства на божественото себеоткровение!
Наистина и той — станал вече форма на проявление на божествения Дух и съединен с присъщия си, мъжки или женски, допълващ духовен полюс — ще живее изпълнения с безкрайно блаженство живот на чистия Дух, ала от несравнимо по-високо „естество“ е себеусещането на вечните духовни същества, успели при цялото си безконечно щастие да запазят и съзнанието за най-дълбоките бездни, до които са слизали по време на някогашното си обвързване със земно-човешкото животно.
Както жителят на долината се изправя очарован и разтърсен до дъното на душата си пред чудесата на високите планини, неспособни обикновено да развълнуват сърцето на планинеца, така и духът, който може съзнателно да си спомни и за всички пребродени от него бездни, е единствен в състояние да оцени цялата висота на щастието си и колкото по-високи стават достигнатите от него, макар и след хилядолетия , стъпала, толкова по-малко е готов той да се лиши от възможността да си спомня за най-ниските, до които някога се е спускал.