— Да се надяваме — каза Клеъри.
— Но ти вече си тук, Клеъри. — Гласът на Джулиън беше измамливо мек. — Ти и Джейс… ако доведете Саймън и Изабел, Алек и Магнус, бас държа, че бързо ще намерите тялото.
Не иска наоколо да се навъртат непознати, помисли си Ема. Хора, които щяха да си завират носа в работите на Института, да настояват да говорят с чичо Артър. Джулиън бе успял да опази тайните на Института през всичко, случило се с Малкълм, а ето че сега отново ги грозеше опасност, този път — от някакви си непознати центуриони.
— С Клеъри се отбихме само за малко — обясни Джейс. — Не можем да останем, за да помогнем в търсенето, макар че би ни се искало. Имаме мисия от Съвета.
— Каква мисия? — попита Ема. Какво би могло да бъде по-важно от това, да намерят Черната книга, да разчистят веднъж завинаги бъркотията, която Малкълм беше оставил след себе си?
Ала по погледите, които Джейс и Клеъри си размениха, Ема разбра, че съществуват цял куп по-важни неща, които тя не може дори да си представи. Не успя обаче да потисне горчивината, изригнала за миг в нея, желанието да беше мъничко по-голяма, за да бъде равна на Джейс и Клеъри, да знае тайните им и тайните на Съвета.
— Толкова съжалявам — каза Клеъри. — Ала наистина не можем да останем.
— Значи, дори няма да бъдете тук? — попита Ема. — Докато всичко това се случва и в Института ни нахълтват…
— Ема — каза Джейс. — Знаем, че сте свикнали да бъдете сами и необезпокоявани тук. Да трябва да отговаряте единствено пред Артър.
Само ако знаеше. Но това беше невъзможно.
Джейс продължи:
— Ала целта на един Институт не е само да централизира дейността на Клейва, но и да приема ловци на сенки, на които се налага да отседнат в чужд град. Тук има петдесет стаи, които никой не използва. Така че, ако не съществува основателна причина да не могат да дойдат…
Думите увиснаха във въздуха. Диего сведе поглед към ръцете си. Той не знаеше истината за Артър, но Ема подозираше, че се досеща.
— Може да ни кажете — увери ги Клеъри. — Ще го запазим в пълна тайна.
Само че тайната не беше на Ема. Тя се въздържа да не погледне към Марк, Кристина, Даяна или Джулиън — единствените около масата, които знаеха истината за това, кой действително ръководи Института. Истина, която трябваше да остане скрита от центурионите, които щяха да бъдат длъжни да докладват на Съвета.
— Напоследък чичо Артър не е добре, както, предполагам, знаете — каза Джулиън, махвайки към празния стол, където би трябвало да седи главата на Института. — Тревожех се, че присъствието на центурионите би могло да влоши състоянието му, но като се има предвид важността на мисията им, разбира се, че ще се погрижим да бъдат настанени възможно най-удобно.
— От Тъмната война насам Артър страда от пристъпи на главоболие и болка в старите си рани — добави и Даяна. — Аз ще посреднича между него и центурионите, докато той се почувства по-добре.
— Наистина няма за какво да се тревожите — обади се Диего. — Те са центуриони, дисциплинирани войници, научени да спазват реда. Няма да вдигат щури купони, нито ще имат неуместни очаквания. — Той обви ръка около Кристина. — Радвам се, че ще се запознаеш с някои от приятелите ми.
Кристина му се усмихна и Ема не можа да се сдържи да не хвърли поглед към Марк, за да види дали ги гледа по онзи начин, по който го правеше често… начин, който я караше да се чуди как бе възможно Джулиън да не го вижда. Рано или късно, той щеше да го забележи и тогава щеше да има доста неловки въпроси за отговор.
Ала този ден нямаше да бъде днес, защото в един момент през последните няколко минути Марк се беше измъкнал безшумно от библиотеката.
Марк свързваше различните стаи в Института с различни чувства, повечето от тях — нови, появили се след завръщането му. Библиотеката със самодивското дърво го изпълваше с напрежение. В преддверието, където се беше изправил срещу Себастиан Моргенстърн преди много години, го полазваха тръпки и кръвта му кипваше.
В собствената си стая се чувстваше самотен. В стаята на близнаците, както и в тази на Дру или пък на Тави можеше да се изгуби в усещането отново да бъде техен по-голям брат. В стаята на Ема се чувстваше в безопасност. Стаята на Кристина беше забранена за него. В стаята на Джулиън се чувстваше виновен. А в тренировъчната стая се чувстваше като ловец на сенки.
Несъзнателно се беше отправил именно натам още в мига, в който излезе от библиотеката. Все още му беше прекалено трудно да свикне с начина, по който ловците на сенки криеха емоциите си. Как можеха да понесат един свят, в който Хелън беше изпратена в изгнание? Той едва издържаше; всеки ден копнееше за сестра си. И все пак те всички биха го изгледали учудено, ако беше проплакал от скръб или бе рухнал на колене. Знаеше, че Джулс не иска центуриони в Института… ала изражението му почти не се бе променило. Елфите може и да говореха с гатанки, да мамеха и да заговорничеха, но не криеха честната си болка.