— А и честно казано — добави Джейс, — не искаме да изглежда така, сякаш разследваме, защото мисията ни е тайна.
— Мисията ви е в царството на феите? — досети се Марк.
Двамата кимнаха.
Марк беше слисан. Ловците на сенки открай време не се чувстваха добре в земите на феите, а от Студения мир насам ги избягваха като чума.
— Защо? — Той се извърна бързо от меча. — Да не е някаква мисия за отмъщение? Задето Ярлат и някои от другите помагаха на Малкълм? Или… заради онова, което се случи с Ема?
Ема понякога все още се нуждаеше от помощ с последните си превръзки. Всеки път, когато видеше червените резки, нашарили кожата й, Марк усещаше, че му става лошо и го изпълва чувство на вина. Те бяха като мрежа от кървави нишки, които го привързваха към измамата, която двамата плетяха.
Очите на Клеъри бяха мили.
— Не възнамеряваме да нараним никого — каза тя. — Не става дума за отмъщение. Единствено за събиране на информация.
— Мислите си, че се тревожа за Кийрън — осъзна Марк. Името заседна в гърлото му като парче отчупена кост. Беше обичал Кийрън, а Кийрън го беше предал и се бе върнал в Лова и всеки път, щом си помислеше за него, Марк имаше чувството, че кърви отвътре. — Не се тревожа за Кийрън.
— В такъв случай не би имал нищо против, ако поговорим с него — каза Джейс.
— Не бих се тревожил за него — отвърна Марк. — Възможно е обаче да се тревожа за вас.
Клеъри се засмя тихичко.
— Благодаря ти, Марк.
— Син е на краля на тъмните феи — каза Марк. — Кралят има петдесет синове. И те до един се домогват до престола. На краля му е втръснало от тях. Дължеше услуга на Гуин и му се отплати, давайки му Кийрън. Като да му подари меч или куче.
— Доколкото разбирам — рече Джейс, — Кийрън е дошъл при теб и ти е предложил помощта си, против волята на елфите. Изложил се е на огромна опасност, за да ти помогне.
Вероятно не би трябвало да се учудва, че Джейс знае всичко това. Ема често споделяше с Клеъри.
— Беше ми длъжник. Той беше причината онези, които обичам, да бъдат наранени толкова жестоко.
— И все пак — каза Джейс, — възможно е да се съгласи да отговори на въпросите ни. Особено ако му кажем, че ти не възразяваш.
Марк не отговори. Клеъри целуна Джейс по бузата, прошепна нещо в ухото му и излезе от стаята. Джейс я проследи с поглед, изражението му беше омекнало за миг. Марк усети как го жегва ревност. Зачуди се дали един ден и той щеше да има същото с някого, начина, по който те си пасваха, милата игривост на Клеъри и силата и сарказма на Джейс. Зачуди се дали двамата с Кийрън изобщо си бяха пасвали някога. Дали би си паснал с Кристина, ако нещата бяха различни.
— Какво искате да го попитате? — каза на глас.
— Някои въпроси за кралицата и за краля — отвърна Джейс и при вида на нетърпеливия жест на Марк, добави: — Ще ти кажа мъничко, въпреки че не би трябвало да ти казвам нищо. Клейвът ще ми отреже главата, ако научи. — Той въздъхна. — Себастиан Моргенстърн е оставил в един от Дворовете на елфите оръжие. Оръжие, което може да унищожи всички ни, всички нефилими.
— Какво прави то? — попита Марк.
— Не знам. Именно това се опитваме да открием. Знаем обаче, че е смъртоносно.
Марк кимна.
— Според мен Кийрън ще ви помогне. Мога също така да ви дам списък с имената на онези в царството на елфите, които вероятно биха били доброжелателно настроени към каузата ви, защото повечето определено няма да бъдат. Не мисля, че осъзнавате точно колко силно ви ненавиждат. Ако наистина имат подобно оръжие, надявам се да го намерите, защото те изобщо няма да се поколебаят да го използват и няма да проявят и капчица милост към вас.
Джейс го изгледа изпод златисти ресници, които толкова приличаха на тези на Кит. Погледът му беше зорък и спокоен.
— Милост към нас? Ти си един от нас.
— Зависи кого попиташ — каза Марк. — Имаш ли лист и химикалка. Ще започна с имената…
Чичо Артър твърде отдавна не бе излизал от таванската стая, където спеше, ядеше и работеше. Джулиън сбърчи нос, докато се качваше по тесните стъпала — въздухът бе по-спарен от обикновено, натежал от миризмата на стара храна и пот. Сенките бяха гъсти. Самият Артър беше сянка, прегърбен над бюрото си, на светлината от руническия камък на перваза над него. Изобщо не реагира на появата на Джулиън и Даяна.
— Артър — каза Даяна. — Трябва да говорим с теб.
Артър се обърна бавно в стола си. Джулиън почувства как погледът му се плъзна по Даяна, а после по него.
— Госпожице Уейбърн — каза най-сетне. — Какво мога да направя за теб?