— Малкълм е мъртъв — напомни му Джулиън. Вече му го бяха казали, но той като че ли все не можеше да го запомни. И това бе точно типът грешка, каквато не можеше да допусне в присъствието на непознати.
— Съществуват мундански лекарства — обади се Даяна след моментно колебание.
— Ами Клейвът? — каза Джулиън. — Наказанието за прибягване към мунданско медицинско лечение е…
— Знам какво е — прекъсна го Даяна необичайно рязко. — Само че нямаме друг избор.
— Ала ние нямаме представа нито какви таблетки, нито каква доза ще са необходими. Нямаме представа как мунданите лекуват подобно заболяване.
— Аз не съм болен. — Артър затръшна чекмеджето. — Феите раздробиха ума ми. Почувствах го как се строши. Никой мундан не би могъл да разбере или излекува нещо такова.
Даяна и Джулиън се спогледаха разтревожено.
— Е, има няколко пътя, по които можем да поемем. Ще те оставим на спокойствие, Артър, и ще ги обсъдим. Знаем колко е важна работата ти.
— Да — промълви чичото на Джулиън. — Работата ми…
И отново се наведе над купищата листове, забравил в миг Даяна и Джулиън. Докато излизаше от стаята след Даяна, Джулиън неволно се запита, каква ли утеха намира чичо му в стари разкази за богове и герои, разкази от едно отдавнашно време, когато да запушиш уши, отказвайки да чуеш песента на сирените, можело да те опази от лудост.
В подножието на стълбите Даяна се обърна към него и каза тихо:
— Тази вечер трябва да отидеш на Пазара на сенките.
— Какво? — сепна се Джулиън. Пазарът на сенките беше забранен за нефилимите, освен ако не бяха на мисия и то само ако бяха пълнолетни. — С теб?
Даяна поклати глава.
— Аз не мога да отида там.
Джулиън не попита нищо повече. Между тях съществуваше неписаното правило, че Даяна си има своите тайни, и Джулиън не я притискаше да му ги разкрие.
— Несъмнено обаче ще има магьосници — каза тя. — Такива, които не познаваме и които биха се съгласили да запазят мълчание срещу съответното заплащане. Такива, които няма да разпознаят лицето ти. Както и феи. Та нали става дума за лудост, причинена от тях, не естествено състояние. Може би ще знаят как да поправят стореното. — Тя замълча за миг, замислена. — Вземи Кит със себе си. Той познава Пазара на сенките по-добре от всеки друг, когото бихме могли да помолим, пък и долноземците там му имат доверие.
— Той е още дете — възрази Джулиън. — И не е излизал от Института, откакто баща му умря. — Откакто беше убит, всъщност. Разкъсан на парченца пред очите му. — Сигурно ще му бъде трудно.
— Ще трябва да свикне да му е трудно — заяви Даяна с каменно изражение. — Сега той е ловец на сенки.
3
Заради ужасния трафик, на Джулиън и Кит им отне цял час, за да стигнат от Малибу до Олд Пасадина. Докато намерят къде да паркират, главата на Джулиън вече туптеше от болка, а това, че Кит не беше казал и дума, откакто бяха излезли от Института, определено не помагаше.
Дори и толкова късно след залез-слънце, на запад небето все още бе нашарено с пръски от алено и черно. Вятърът духаше от изток, което означаваше, че дори насред града можеше да вдъхнеш мириса на пустиня: пясък и чакъл, кактуси и койоти, и парливия дъх на пелин.
Кит скочи от колата в мига, в който Джулиън угаси двигателя, сякаш не можеше да понесе да остане до него и миг по-дълго. Когато бяха наближили отбивката от магистралата, отвеждаща до някогашната къща на семейство Рук, Кит го беше попитал дали може да минат оттам, за да си вземе някои дрехи. Джулиън бе отговорил, че не може, понеже не е безопасно, особено нощем. Кит го беше изгледал така, сякаш Джулиън му беше забил нож в гърба.
Джулиън бе свикнал с мрънкане и цупене, и приказките, че го мразят. Имаше четирима по-малки братя и сестри. Ала в яростния поглед на Кит имаше особено майсторство. Той наистина го мислеше.
Сега, докато Джулиън заключваше колата, Кит изсумтя.
— Изглеждаш като ловец на сенки.
Джулиън се погледна. Дънки, ботуши, ретро блейзър, който му беше подарък от Ема. Тъй като от руните за магическо прикритие нямаше особена полза на Пазара, се бе видял принуден да издърпа ръкава си надолу, за да скрие руната с окото, и да вдигне яката си над крайчетата на Знаците, които иначе биха се подавали изпод ризата му.
— Какво? — попита той. — Знаците ми не се виждат.
— Не е и нужно — отвърна Кит отегчено. — Приличаш на ченге. Вие всичките приличате на ченгета.