— Не ми е приятел — заяви Кит. — А аз не съм като тях, аз съм като вас…
Барнабас поклати глава. Хаясинт ги гледаше с широко отворени очи, сплела пръстите на сините си ръце под брадичката си.
— Задава се мрачно време за ловците на сенки — каза Барнабас. — Ужасно време. Силата им ще бъде смазана, могъществото им — стъпкано в пръстта, а кръвта им ще рукне като вода в речните корита на света.
— Достатъчно — отсече Джулиън рязко. — Стига си го плашил.
— Ще си платите за Студения мир — каза магьосникът. — Мракът наближава и от все сърце те съветвам, Кристофър Херондейл, да стоиш далеч от Институти и ловци на сенки. Скрий се, както направи баща ти и неговият баща преди него. Само така ще бъдеш в безопасност.
— Откъде знаеш кой съм? — попита Кит. — Откъде знаеш истинското ми име?
Джулиън за първи път го чуваше да признава, че Херондейл бе истинското му име.
— Всички го знаят — каза Барнабас. — От дни насам на Пазара се говори само за това. Не забеляза ли как те зяпат всички, когато се появи?
Значи, не се бяха взирали в Джулиън. Или поне не само в него. Не че това бе кой знае каква утеха, помисли си Джулс, не и с изражението, изписало се върху лицето на Кит.
— Мислех си, че бих могъл да се върна тук — промълви Кит. — Да поема сергията на баща ми. Да работя на Пазара.
Раздвоен език се показа между устните на Барнабас.
— Родиш ли се ловец на сенки, винаги си оставаш ловец на сенки — заяви той. — Не можеш да отмиеш заразата от кръвта си. За последен път ти казвам, момче — махай се от Пазара. И не се връщай.
Кит отстъпи назад, оглеждайки се… виждайки сякаш за първи път лицата, обърнати към него, повечето — безизразни и недружелюбни, много от тях — несдържано любопитни.
— Кит… — започна Джулиън и му подаде ръка.
Ала Кит беше побягнал.
На Джулиън му бяха необходими само няколко мига, докато го настигне — той всъщност не се опитваше да избяга, по-скоро си пробиваше слепешком път през тълпата, без посока. В крайна сметка се беше озовал пред масивна сергия, която бе почти рухнала.
От нея беше останала само купчина греди. Изглеждаше така, сякаш някой я беше направил на парчета с голи ръце. Назъбени парчета дърво лежаха разпилени наоколо, а в горната й част на една страна висеше табела, на която пишеше: ОТЧАСТИ СВРЪХЕСТЕСТВЕН? НЕ СИ САМ. ПОСЛЕДОВАТЕЛИТЕ НА ПАЗИТЕЛЯ ИСКАТ ДА СЕ ЗАПИШЕШ В ЛОТАРИЯТА НА СПОЛУКАТА! ПОКАНИ КЪСМЕТА В ЖИВОТА СИ!
— Пазителят — каза Кит. — Това е бил Малкълм Фейд?
Джулиън кимна.
— Той накара баща ми да се забърка с Последователите и Среднощния театър. — Тонът на Кит беше почти замислен. — Малкълм е виновен за смъртта му.
Джулиън не каза нищо. Джони Рук не беше цвете за мирисане, но все пак беше бащата на Кит. Човек има само един баща. Пък и Кит беше прав.
Изведнъж той се раздвижи и с всичка сила стовари юмрук в табелата, която издрънча на земята и в мига преди Кит да дръпне ръката си назад, потръпвайки, Джулиън зърна у него искрица от нефилимската му същност. Ако Малкълм не беше мъртъв, Джулиън вярваше, че Кит щеше да го убие.
Малка тълпа ги беше последвала от сергията на Хаясинт и ги зяпаше. Джулиън сложи ръка върху гърба на Кит и той не се опита да я отърси.
— Да вървим — каза Джулиън.
Ема се изкъпа внимателно — проблемът с това, да имаш дълга коса, когато си ловец на сенки, бе, че след битка никога не знаеш дали в нея няма демонска кръв. Веднъж тилът й беше зелен цяла седмица.
Когато се върна в спалнята си, по анцуг и потниче, подсушавайки косата си със зелена хавлия, откри Марк да чете „Алиса в Страната на чудесата", сгушен в долната част на леглото й.
Носеше памучно долнище на пижама, което Ема беше купила за три долара. Марк наистина го харесваше, защото беше широко и меко, и доста приличаше на панталоните, които беше носил в земите на елфите. Ако го смущаваше това, че бяха с десен на зелени детелини, върху които бяха избродирани думите БЪДИ КЪСМЕТЛИЯ, с нищо не го показваше. Когато Ема влезе в стаята, той се надигна, прокара ръце през косата си и й се усмихна.
Марк имаше усмивка, която можеше да разбие сърцето ти. Тя като че ли завладяваше цялото му лице и караше очите му да грейнат, разпалвайки сини и златни пламъци в тях.
— Странна вечер, чини ми се — каза той.
— Да не си посмял. — Ема се пльосна на леглото до него. Марк не спеше на леглото, но като че ли нямаше нищо против да използва матрака като гигантски диван. Той остави книгата настрани и се облегна на таблата. — Знаеш правилата за употребата на такива думи в стаята ми. Както и на изрази като „мътните го взели" и „пусто-опустяло".