Тя се обърна към Марк. Той беше заспал на пода, отпуснал буза върху ръката си. Ема се плъзна от леглото и се сгуши между одеялата и завивките до него.
Марк спеше по-добре, когато беше с нея — сам го беше казал и Ема му вярваше. Освен това се хранеше по-добре, трупаше мускули по-бързо, белезите му избледняваха, цветът се завръщаше на лицето му. И това я радваше. Самата тя може и да имаше чувството, че всеки ден умира по малко отвътре, но това си беше неин проблем — щеше да се справи с него. Никой не беше длъжен да й помага и част от нея приветстваше болката. Защото това означаваше, че Джулиън не страда сам, дори и да си мислеше, че е така.
А ако можеше да помогне на Марк дори съвсем малко, това бе нещо. Тя го обичаше така, както би трябвало да обича Джулиън: чичо Артър би го нарекъл филиа, приятелска любов. И макар че не можеше да разкаже на Джулиън как двамата с Марк си помагат, все пак можеше да стори нещо за него — да направи брат му по-щастлив.
Дори ако той никога не узнаеше.
Почукване на вратата я изтръгна от мислите й и тя вдигна сепнато поглед. Стаята беше потънала в сумрак, но Ема успя да различи яркочервената коса и любопитното лице на Клеъри, надничаща иззад касата на вратата.
— Ема? Спиш ли? На пода ли си?
Ема наведе поглед към Марк. Той определено спеше, сгушен под одеялата, скрит от погледа на Клеъри. Тя вдигна два пръста към Клеъри, която кимна и затвори вратата; две минути по-късно Ема беше в коридора и вдигаше ципа на един суитшърт.
— Има ли някъде място, където бихме могли да поговорим? — попита Клеъри. Беше толкова дребна, помисли си Ема, че понякога й беше лесно да забрави, че е на двайсет и няколко години. Косата й беше прибрана на плитки, което я караше да изглежда още по-млада.
— На покрива — реши Ема. — Ела с мен.
Тя поведе Клеъри по стъпалата към отвора на тавана, извеждайки я на потъналия в мрак покрив. Не се бе качвала тук от нощта, когато бе дошла с Марк. Оттогава сякаш бяха минали години, макар да знаеше, че са само няколко седмици.
Горещината на деня бе оставила черния покрив горещ и лепкав. Ала нощта бе хладна (пустинните нощи винаги бяха хладни, температурата падаше главоломно в мига, в който слънцето залезеше) и ветрецът, повяващ откъм океана, рошеше влажната коса на Ема.
Тя прекоси покрива, следвана от Клеъри, и отиде до любимото си местенце, откъдето се разкриваше изглед към океана под тях, магистралата — потъваща в хълма под Института и обгърнатите в сенки върхове на планините в далечината.
Ема приседна на ръба на покрива, свила колене пред себе си, оставяйки пустинният въздух да милва кожата и косата й. Лунната светлина посребряваше белезите й, особено най-плътния белег от вътрешната страна на дясната й ръка. Беше го получила в Идрис, когато се бе събудила там, търсейки родителите си с писъци, и Джулиън, знаещ от какво има нужда, бе сложил Кортана в ръцете й.
Клеъри се намести леко до нея, наклонила глава настрани, сякаш слушаше гръмовното дишане на океана, мекото плискане на вълните, които ту идваха, ту се отдръпваха.
— Е, що се отнася до изгледа, Нюйоркският институт определено не може да се мери с вас. От покрива там виждам единствено Бруклин. — Тя се обърна към Ема. — Джем Карстерс и Теса Грей ти пращат поздрави.
— Те ли ви казаха за Кит? — попита Ема. Джем беше много далечен и много стар роднина на Ема — въпреки че не изглеждаше на повече от двайсет и пет, той всъщност бе на около сто двайсет и пет години. Теса, неговата съпруга, беше могъща магьосница. Именно те бяха открили съществуването на Кит и баща му, тъкмо навреме, за да видят как Джон Рук бива убит от демони.
Клеъри кимна.
— Те са на мисия. Дори на мен не казаха какво търсят.
— Мислех, че издирват Черната книга?
— Възможно е. Знам, че първо ще отидат в Спираловидния лабиринт. — Клеъри се облегна на ръцете си. — Знам, че на Джем му се иска да бъде до теб. Да бъде някой, с когото да говориш. Казах му, че винаги можеш да говориш с мен, но ти не си се обаждала от нощта, след като Малкълм умря…
— Той не умря. Аз го убих — прекъсна я Ема. Постоянно трябваше да си напомня, че беше убила Малкълм, забила бе Кортана в корема му, защото то й се струваше толкова невероятно. Освен това болеше, така, както боли, когато изведнъж се блъснеш в бодлива тел — неочаквана болка, появила се от нищото. Въпреки че той си го беше заслужил, все пак болеше. — Не би трябвало да се чувствам виновна, нали? Той беше ужасен човек. Принудена бях да го направя.