— Все още сме заедно. Казах му, че се нуждая от време, за да си помисля. Сигурна съм, че ме смята за луда или… е, всъщност не знам какво смята.
— Така ли е наистина? — попита Ема. — Действително ли се нуждаеш от време?
— За да реша дали искам да се омъжа за Джейс? Не. — Гласът на Клеъри беше натежал от чувство, което Ема не можеше да разтълкува. — Не. Знам отговора. Естествено, че искам. За мен никога няма да има друг. Така стоят нещата.
Нещо в простичкия начин, по който го каза, изпрати спазъм по тялото на Ема. За мен никога няма да има друг. В тръпката, която я полази, имаше разпознаване на това чувство и мъничко страх.
— Тогава защо отказа?
— Някога ми се явяваха сънища. — Клеъри все така се взираше към лунната пътека, проточила се през тъмната вода, като бяла линия, разсичаща черно платно. — Когато бях на твоите години. Сънища за неща, които щяха да се случат, сънища за ангели и предсказания. След края на Тъмната война те спряха. Мислех, че никога няма да се завърнат, но през последните шест месеца те започнаха отново.
Ема не разбираше съвсем.
— Сънища?
— Не са толкова ясни, колкото бяха някога. Изпълнени са обаче с усещането… със знанието, че се задава нещо ужасно. Като стена от мрак и кръв. Сянка, която се разпростира над света и заличава всичко. — Тя преглътна. — Има и още. Не е толкова образът на нещо, което се случва, а знание.
Ема също се изправи. Искаше й се да сложи ръка на рамото на Клеъри, но нещо я спря. Това не беше Клеъри, момичето, което я беше утешавало, когато родителите й умряха. Това беше Клеъри, която бе отишла в демонското царство Едом и бе убила Себастиан Моргенстърн. Клеъри, която се беше изправила срещу Разиел.
— Знание за какво?
— Че ще умра — отвърна Клеъри. — Не след дълго. Скоро.
— За мисията ви ли става въпрос? Смяташ, че нещо ще ти се случи там?
— Не… не, нищо такова. Трудно е за обяснение. Просто знание, че ще се случи, но не и точно кога, нито как.
— Всички се боим от смъртта — каза Ема.
— Не всички — възрази Клеъри. — Аз не се страхувам. Страхувам се обаче да оставя Джейс. Страхувам се какво ще му причини това. И мисля, че ако сме женени, за него би било още по-ужасно. Да бъдете женени, променя всичко. То е обещание да останеш с някого. Но аз не мога да му обещая да остана много дълго… — Клеъри сведе поглед надолу. — Давам си сметка, че звучи нелепо. Ала знам това, което знам.
Възцари се дълго мълчание, изпълнено от звука на океана под тях и вятъра в пустинята.
— Каза ли му? — попита Ема най-сетне.
— Не съм казала на никого, освен на теб. — Клеъри се обърна и я погледна загрижено. — Искам да те помоля за услуга. Огромна услуга. — Тя си пое дълбоко дъх. — Ако умра, искам да им кажеш — на Джейс и на останалите — че знаех. Знаех, че ще умра и не се боях. И кажи на Джейс, че затова му отказах.
— Аз… но защо аз?
— Няма друг, на когото бих могла да го кажа, без да си изкара акъла или да си помисли, че получавам някаква криза и имам нужда от психотерапевт… е, поне Саймън би казал така. — Очите на Клеъри грейнаха, докато изричаше името на своя парабатай. — Освен това ти вярвам, Ема.
— Ще го направя — отвърна Ема. — Естествено, че можеш да ми вярваш, няма да кажа на никого, но…
— Нямах предвид, че ти вярвам да опазиш тайната — обясни Клеъри. — Макар че наистина ти вярвам. В сънищата си те виждам с Кортана в ръка. — Тя се повдигна на пръсти, и я целуна по челото. Беше почти майчински жест. — Вярвам ти, че ще продължиш да се биеш, Ема. Вярвам ти, че никога няма да се откажеш.
Едва когато се върнаха в колата, Кит забеляза, че кокалчетата му кървят. Не беше почувствал болката, когато бе цапардосал табелата, но сега я усещаше.
Джулиън понечи да запали колата, но се поколеба.
— Бих могъл да те излекувам — предложи. — С иратце.
— С какво?
— Делител на руна — обясни Джулиън. — Една от най-леките. Логично би било да ти бъде първата.
Цял куп саркастични забележки пробягаха през главата на Кит, но той беше прекалено уморен, за да ги изрече.
— Да не си посмял да ме бодеш с една от вашите шантави магически пръчици. Просто искам да се върна… — Едва не каза у дома, но се спря. — …обратно.
Докато пътуваха, Кит мълчеше, загледан през прозореца. Магистралата бе почти празна, ширнала се сива и безлюдна напред. Покрай тях прелетяха табелите за Креншоу и Феърфакс. Това не беше красивият Лос Анджелис с планини и плажове, зелени морави и имения. Това бе Лос Анджелис с напукани тротоари, хилави дръвчета и небе, натежало от смог.