Това открай време беше домът на Кит, но докато го гледаше сега, той се чувстваше отчужден от него. Сякаш ловците на сенки го откъсваха от всичко, което познаваше, за да го издърпат в своята странна орбита.
— Е, какво ще се случи с мен? — попита той неочаквано, нарушавайки мълчанието.
— Какво? — Джулиън се намръщи на трафика в огледалото за обратно виждане. Кит виждаше очите му, синьо-зелени, с онзи почти шокиращ цвят, който имаха очите на всички от семейство Блекторн (е, само едно от очите на Марк), освен Тай.
— Значи, Джейс е истинското ми семейство — каза Кит. — Но не мога да се преместя да живея при него, защото той и секси гаджето му отиват на някаква тайна мисия?
— Виждам, че вие, Херондейловци, си имате тип — промърмори Джулиън.
— Какво?
— Името й е Клеъри. Но просто казано — да. Точно сега той не може да те приеме, така че ще го направим ние. За нас не е проблем. Ловците на сенки приемат други ловци на сенки в домовете си. То е нещо естествено за нас.
— Наистина ли смяташ, че е добра идея? — попита Кит. — Искам да кажа, домът ви е доста прецакан, с онзи твой чичо, който страда от агорафобия, и шантавия ти брат.
Джулиън стисна по-силно волана, ала в отговор каза само:
— Тай не е шантав.
— Имах предвид Марк — обясни Кит. Последва неловка пауза. — Тай не е шантав — добави Кит. — Просто има аутизъм.
Паузата се проточи още повече. Кит се зачуди дали не го беше обидил с нещо.
— Не е кой знае какво — каза най-сетне. — Когато ходех в мунданско училище, познавах няколко деца от спектъра. Тай има много общо с тях.
— Какъв спектър? — попита Джулиън.
Кит го погледна изненадано.
— Ама ти наистина не знаеш за какво говоря?
Джулиън поклати глава.
— Може и да не си забелязал, но ние не се замесваме в мунданската култура.
— Това не е мунданска култура. Това е… — Невробиология. Наука. Медицина. — Нямате ли рентген? Антибиотици?
— Не — отвърна Джулиън. — За дребните неща, като главоболие, целителните руни са достатъчни. За по-сериозните неща Мълчаливите братя са нашите лечители. Мунданската медицина е строго забранена. Но ако мислиш, че има нещо, което би трябвало да знаем за Тай…
Понякога на Кит му се искаше да мрази Джулиън. Наистина. Джулиън като че ли обожаваше правилата; беше непреклонен, дразнещо спокоен и точно толкова безстрастен, колкото всички твърдяха, че са ловците на сенки. Само дето не беше така. Обичта, с която беше пропит гласът му, когато изрече името на брат си, издаваше истината.
Кит усети как тялото му се напряга. Разговорът с Джейс по-рано бе облекчил част от тревогата, която изпитваше, откакто баща му беше умрял. Джейс бе накарал всичко да изглежда така, сякаш щеше да бъде лесно. Сякаш все още се намираха в свят, където можеш да дадеш шанс на нещо и да видиш какво ще излезе.
Ала сега, докато се взираше в сивата магистрала пред себе си, се зачуди как изобщо си бе въобразил, че би могъл да живее в свят, където цялото знание, което притежаваше, бе смятано за грешно, където всичките му ценности (каквито и да бяха, след като беше израснал с баща, чийто прякор беше Мошеника Рук) бяха преобърнати с главата надолу.
Където да общува с тези, към които принадлежеше заради кръвта във вените си, означаваше да си навлече омразата на онези, с които беше израснал.
— Забрави. Не исках да кажа нищо особено за Тай. Просто безсмислени мундански работи.
— Съжалявам, Кит — каза Джулиън. Вече бяха на крайбрежната магистрала. Водата се простираше в далечината пред тях, кръглата луна, издигнала се високо в небето, рисуваше съвършена бяла пътека в средата на морето. — За това, което се случи на Пазара.
— Сега те ме мразят. Всички, които познавах някога.
— Не — отвърна Джулиън. — Боят се от теб. Има разлика.
Може би действително беше така, помисли си Кит. Ала точно в този момент не беше сигурен, че това има значение.
4
Кристина стоеше на върха на хълма, където някога се намираше къщата на Малкълм Фейд, и се взираше в развалините наоколо.
Малкълм Фейд. Не го познаваше така, както го бяха познавали семейство Блекторн. Той бе техен приятел (или поне така си мислеха те) от пет години насам, живеещ само на няколко километра от там, във внушителна къща от стъкло и стомана насред сухите хълмове на Малибу. Кристина беше идвала тук веднъж, заедно с Даяна, и бе останала очарована от непринудените маниери и чувството за хумор на Малкълм. Беше си помислила, че й се ще върховният магьосник на Мексико Сити да беше като Малкълм — младолик и очарователен, а не кисела старица с прилепови уши, която живееше в парка „Линкълн".