А после Малкълм се беше оказал убиец и всичко беше рухнало. Лъжите бяха разкрити, доверието им в него — разбито, а животът на Тави — изложен на опасност, докато не бяха успели да си го върнат, а Ема се беше разправила с Малкълм, забивайки меч в корема му.
До ушите на Кристина долиташе шумът на колите, фучащи по магистралата под нея. Бяха се покатерили по хълма, за да стигнат до тук, и тя се чувстваше потна, а тялото я сърбеше. Клеъри Феърчайлд стоеше върху купчината отломки от къщата на Малкълм, въоръжена с причудлив предмет, който приличаше на нещо средно между серафимска кама и една от онези машинки, които мунданите използваха, за да намират метал, скрит под пясъка. Марк, Джулиън и Ема се бяха пръснали из рухналата къща и пресяваха метала и стъклото.
Джейс бе изявил желание да прекара деня заедно с Кит в тренировъчната зала на Института и Кристина му се възхищаваше за това. Бяха я възпитали да вярва, че нищо не е по-важно от семейството, а Кит и Джейс бяха единствените ловци на сенки, в чиито вени течеше кръвта на Херондейл. Освен това момчето имаше нужда от приятели. Особено хлапе беше той — прекалено малък, за да е красив, ала големите му сини очи те изпълваха с желание да му вярваш, дори докато ти пребърква джоба. В него имаше палава искрица, която й напомняше за Хайме, най-добрия й приятел от детството… палавост, която лесно можеше да премине в престъпност.
— En que piensas?[3] — попита Диего, приближавайки се зад нея. Носеше дънки и туристически обувки. На Кристина й се искаше да не я дразни това, че настояваше да закачи центурионската си значка дори на ръкава на напълно обикновената си черна тениска.
Беше наистина красив. Много по-красив от Марк например, ако трябваше да бъде напълно обективна. Чертите му бяха по-правилни, челюстта — по-строга, гърдите и раменете — по-широки.
Кристина отмести няколко парчета боядисан хоросан. Двамата с Диего се бяха заели с източната част на къщата, където, почти бе сигурна, трябва да се бяха намирали спалнята и дрешникът на Малкълм, защото непрекъснато откриваше парчета от дрехи.
— Всъщност си мислех за Хайме.
— О. — Тъмните очи на Диего бяха пълни със съчувствие. — Нормално е да ти липсва. И на мен ми липсва.
— Тогава защо не се чуеш с него?
Знаеше, че думите й прозвучаха рязко. То бе по-силно от нея. Не беше сигурна защо Диего я побъркваше, и то не по един хубав начин. Може би защото толкова дълго го беше обвинявала, задето я беше предал, че й беше трудно да надмогне гнева си. Може би защото това, че вече не го винеше, означаваше, че още повече вини Хайме, което не й се струваше справедливо, при положение че Хайме не беше тук, за да се защити.
— Нямам представа как да го намеря — отвърна Диего.
— Никаква ли? Не знаеш къде е или как да се свържеш с него? — Май беше пропуснала тази част. Може би защото Диего не я беше споменал.
— Не иска да му досаждам — обясни той. — Всичките ми огнени съобщения се връщат. Не говори и с баща ни. — Майка им беше починала. — Нито с когото и да било от братовчедите ни.
— Откъде изобщо си сигурен, че е жив? — попита Кристина и начаса се разкая. Очите на Диего пламнаха.
— Той все още е малкият ми брат. Щях да разбера, ако беше мъртъв.
— Центурионе! — Беше Клеъри, викаща го от върха на хълма.
Диего се затича нагоре през отломките, без да поглежда назад. Кристина си даваше сметка, че го беше разстроила; чувство на вина се разля по тялото й и тя изрита голямо парче хоросан, от което, като клечка за зъби, стърчеше метален прът.
То се търкулна настрани и Кристина примига срещу предмета, който се показа отдолу, след което се наведе и го вдигна. Ръкавица… мъжка кожена ръкавица, мека като коприна, ала хилядократно по-здрава. Върху кожата беше отпечатана рисунка на златна корона, прекършена надве.
— Марк! — извика тя. — Necessito que veas algo![4]
Миг по-късно осъзна, че бе толкова слисана, че го бе извикала на испански, но то като че ли нямаше значение. Марк вече бе дошъл, скачайки пъргаво през камъните. Стоеше над нея, а вятърът повдигаше меките бледозлатисти къдрици от заострените връхчета на ушите му. Изглеждаше разтревожен.
— Какво има?
Кристина му подаде ръкавицата.
— Това не е ли символът на един от Дворовете на феите?
Марк я обърна в ръката си.
— Счупената корона е символът на краля на тъмните феи — измърмори той. — Смята се за истинския крал и на двата Двора и докато не се възцари над тях, короната ще си остане строшена надве. — Той наклони глава на една страна, като птица, изучаваща котка от безопасно разстояние. — Ала тези ръкавици… Кийрън имаше такива, когато дойде в Лова. Изработката им е прекрасна. Малцина, освен елфическите благородници, могат да ги носят. Всъщност малцина, освен синовете на краля.