— Не мислиш, че е на Кийрън, нали? — попита Кристина.
Марк поклати глава.
— Неговите бяха… унищожени. В Лова. Но това означава, че този, който е посетил Малкълм и я е оставил, е бил или някой с високо положение в Двора, или самият крал.
Кристина се намръщи.
— Много странно, че е тук.
Косата й се бе изплъзнала от плитките и дългите къдрици се развяваха около лицето й. Марк се пресегна, за да прибере една от тях зад ухото й. Пръстите му докоснаха бузата й. Очите му бяха замечтани, далечни. Кристина потръпна лекичко от интимността на този жест.
— Марк. Недей.
Той отпусна ръка. Не изглеждаше ядосан, както ставаше с доста момчета, когато ги помолеха да не докосват едно момиче. Изглеждаше озадачен и мъничко тъжен.
— Заради Диего?
— И Ема — отвърна Кристина съвсем тихо.
Учудването му нарасна.
— Но ти знаеш, че…
— Марк! Кристина!
Беше Ема, която заедно с Джулиън се беше присъединила към Диего и Клеъри. Благодарна, че не се налага да отговори на Марк, Кристина изкачи на бегом купчината камъни и стъкло, доволна, че тежките обувки и бойното облекло я предпазват от всякакви остри ръбове.
— Намерихте ли нещо? — попита, когато стигна до малката групичка.
— Някога искала ли си да разгледаш отблизо едно гнусно пипало? — попита Ема.
— Не — отвърна Кристина, приближавайки се предпазливо. Клеъри наистина държеше нещо отблъскващо увиснало, набучено на върха на странното й оръжие. То имаше зелена, петниста кожа с розови смукалца и се гърчеше лекичко.
— Никой никога не отговоря с „да" на този въпрос — заяви Ема тъжно.
— Веднъж Магнус ме запозна с един магьосник, който имаше същите пипала — отбеляза Клеъри. — Името му беше Марвин.
— Предполагам, че това не са останките на Марвин — обади се Джулиън.
— Не съм сигурна дали са чиито и да било останки — отвърна Клеъри. — За да заповядваш на морски демони, ти трябва или Вокалът на смъртните, или нещо такова — парче от могъщ демон, което да омагьосаш. Според мен разполагаме с неоспоримо доказателство, че смъртта на Малкълм е свързана с наскорошните нападения на морски демони.
— И сега какво? — попита Ема, гледайки пипалото накриво. Тя не обичаше особено океана, нито чудовищата, които го обитаваха, макар на сушата да бе готова да се бие с всеки и всичко.
— Сега се връщаме в Института — заяви Клеъри, — за да решим какъв ще бъде следващият ни ход. Кой иска да носи пипалото?
Нямаше доброволци.
— Шегуваш се — отсече Кит. — За нищо на света няма да скоча от там.
— Не бързай да отказваш. — Джейс се наведе от гредата. — Учудващо лесно е.
— Пробвай се — извика и Ема.
Беше се появила в тренировъчната зала, след като се бяха върнали от къщата на Малкълм, любопитна да види как върви. Беше открила Тай и Ливи да седят на пода и да гледат как Джейс се мъчи да убеди Кит да хвърли няколко ножа (което той беше готов да стори), след което да се научи как да скача и да пада (което не беше).
— Баща ми ме предупреди, че ще се опитате да ме убиете — заяви Кит.
Джейс въздъхна. Облечен в бойни дрехи, той балансираше върху сложната плетеница от греди, опасваща стръмния таван на тренировъчната зала, на височина между пет и десет метра. Ема се бе научила как да пада именно от тях, чупейки си някоя и друга кост през годините.
Всеки ловец на сенки трябваше да знае как да се катери — демоните бяха бързи и нерядко — многокраки, пъплещи по сградите като паяци. Също толкова важно бе да се научи как да пада.
— Можеш да го направиш — извика Ема.
— Нима? И какво ще стане, ако се разпльоскам на пода? — попита Кит.
— Ще бъдеш погребан с цял куп почести — отвърна Ема. — Ще положим тялото ти в лодка и ще те бутнем от някой водопад като викинг.
Кит я изгледа свирепо.
— Това е от един филм.
Ема сви рамене.
— Възможно е.
Губещ търпение, Джейс скочи от най-високата греда. Направи грациозно салто във въздуха и се приземи безшумно, полуприклекнал, след което се изправи и намигна на Кит.
Ема потисна усмивката си. Доста беше хлътнала по Джейс, когато беше на дванайсет години. По-късно увлечението й се беше превърнало в желание да бъде Джейс, да бъде най-добрата — най-добрата в оцеляването, най-добрият боец, най-добрият ловец на сенки.