— Никога не съм се смятал за мундан — отсече Кит. Ловците на сенки наистина ли не разбираха как звучи, когато използват тази дума?
Джейс обаче не му обърна внимание.
— Обществото и историята на нефилимите… това не са неща, за които онези, които не са ловци на сенки, знаят много. Светът на нефилимите се състои от родове, всеки от които си има име, което им е много скъпо. Всеки род притежава история, която се предава от поколение на поколение. През целия си живот носим славата и товара на името си, доброто и лошото, което предшествениците ни са извършили. Опитваме се да бъдем достойни за името си, така че онези, които дойдат след нас, да носят по-лек товар. — Той скръсти ръце на гърдите си. Китките му бяха покрити със Знаци; върху опакото на лявата му длан имаше един, който приличаше на отворено око. Кит бе забелязал, че май всички ловци на сенки имат такъв. — Сред нефилимите фамилията ти е пропита с дълбоко значение. Родът Херондейл от поколения насам играе важна роля в историята на ловците на сенки. Не са останали много от нас… всъщност всички мислеха, че аз съм последният. Единствено Джем и Теса вярваха, че ти съществуваш. Дълго време те търсиха.
Джем и Теса. Заедно с Ема, те бяха помогнали на Кит да се спаси от демоните, убили баща му. А после му бяха разказали история — историята на един Херондейл, който предал приятелите си и избягал, започвайки нов живот далеч от нефилимите и поставяйки началото на нов род.
— Чувал съм за Тобаяс Херондейл — заяви Кит. — Значи, съм потомък на истински страхливец.
— Никой не е съвършен — отвърна Джейс. — Не всеки член на семейството ти ще бъде страхотен. Ала когато отново видиш Теса, а ти ще я видиш, накарай я да ти разкаже за Уил Херондейл. И за Джеймс Херондейл. Както и за мен, разбира се — добави той скромно. — Като за ловец на сенки аз съм голяма работа. Не че искам да те сплаша.
— Не се чувствам уплашен — увери го Кит, чудейки се сериозно ли му ги говореше такива Джейс. В очите му имаше пламъче, което издаваше, че може би не всичко, което казва, трябва да бъде вземано на сериозно, но бе трудно да е сигурен човек. — Мисля, че бих искал да остана сам.
— Знам, че не е лесно да преглътнеш всичко това. — Джейс протегна ръка, за да го потупа по гърба. — Ала с Клеъри сме насреща винаги когато имаш нужда…
Потупването по гърба размести една от камите в джоба на Кит и тя тупна с дрънчене на земята, проблясвайки върху гранитния под като укоризнено око.
— Е, добре — заяви Джейс във възцарилата се тишина. — Значи, крадеш оръжия.
Наясно, че е безсмислено да отрича нещо толкова очевидно, Кит не каза нищо.
— Окей, виж, знам, че баща ти е бил мошеник, но сега ти си ловец на сенки и… я, чакай, какво още има в това яке? — Джейс направи нещо сложно с левия си крак, от което камата политна във въздуха, а рубините на дръжката й разпръснаха светлината, и я улови ловко. — Свали го.
Кит мълчаливо съблече якето и го метна на масата. Джейс го разгърна и отвори вътрешния джоб. След това и двамата се загледаха безмълвно в блещукащите остриета и скъпоценни камъни.
— И така — заяви Джейс. — Да разбирам, че възнамеряваше да избягаш?
— И защо да оставам? — избухна Кит. Знаеше, че не бива да го прави, но то беше по-силно от него, повече, отколкото можеше да понесе: загубата на баща му, ненавистта му към Института, самодоволството на нефилимите, това, че настояваха да приеме една фамилия, за която не го беше грижа и за която не искаше да го е грижа. — Мястото ми не е тук. Можеш да ми говориш всички тези неща за името ми, но то не означава нищо за мен. Аз съм син на Джони Рук. Цял живот са ме учили да бъда като него, не като вас. Не се нуждая от вас. Не се нуждая от никого от вас. Трябва ми само малко начален капитал и мога да си отворя сергия на Пазара на сенките.
Златните очи на Джейс се присвиха и за първи път под арогантната и закачлива фасада Кит зърна да проблясва проницателен ум.
— И какво точно ще продаваш? Баща ти продаваше информация. Отне му години и немалко опасна магия, за да си създаде онези връзки. Наистина ли искаш да продадеш душата си по този начин, за да си изкарваш едва-едва прехраната в периферията на Долния свят? Ами онова, което уби баща ти? Ти с очите си го видя да умира, нали?
— Демони…
— Да, но някой ги е изпратил. Пазителят може и да е мъртъв, но това не означава, че никой не се опитва да те открие. Ти си на петнайсет години. Може и да си мислиш, че искаш да умреш, но вярвай ми — не искаш.
Кит преглътна. Опита да си се представи зад една сергия на Пазара на сенките, така както го правеше през последните дни. Ала истината бе, че беше в безопасност на Пазара единствено благодарение на баща си. Защото хората се бояха от Джони Рук. Какво ли го очакваше там без закрилата на баща му?