— За какво нямаше представа? — попита Диего. Беше се върнал, след като бе отишъл да поздрави двете момчета, които говореха с Даяна по-рано. Те поеха през стаята към тях.
— Колко много центурионите приличат на войници — отвърна Марк. — Предполагам, че мислех за тях като за учени.
— Ние сме учени — рязко каза Диего. — Дори след като завършим, продължаваме да учим. — Другите двама центуриони стигнаха при тях преди Марк да успее да отговори; Диего ги потупа по гърба и се обърна, за да ги представи. — Мануел, Раян, това са Кристина и Марк.
— Gracias — каза момчето с русолявата коса. Всъщност беше светлокестенява, прошарена от слънцето с руси кичури. Имаше непринудена, леко крива усмивка. — Un placer conocerte.[5]
Кристина ахна тихичко.
— Говориш испански?
— Es mi lengua materna.[6] — Мануел се засмя. — Роден съм в Мадрид и отраснах в тамошния Институт.
Той действително имаше онова, което Кристина смяташе за испански акцент — мекото „с", начина, по който gracias звучеше като grathiath, когато й благодари. Беше очарователно.
Зърна как в другия край на стаята Дру, уловила Тави за ръка (бяха я помолили да остане в библиотеката и да го наглежда, но тя искаше да види центурионите), се приближава до Ема и я подръпва за ръкава, за да й прошепне нещо в ухото.
Кристина се усмихна.
— За малко да изкарам годината си в чужбина в Мадрид.
— Само че плажовете тук са по-хубави — намигна й той.
С крайчеца на окото си Кристина видя как Ема се приближи до Джулиън и го потупа неловко по рамото. Каза му нещо, което го накара да кимне и да я последва навън от стаята. Къде отиваха? Страшно й се искаше да ги последва, вместо да стои тук и да си бъбри с приятелите на Диего, дори и те да бяха симпатични.
— Избрах предизвикателството на това, да говоря английски през цялото време… — започна Кристина и видя как изражението на Мануел се промени… а после Раян я улови за ръкава и я издърпа настрани от пътя на някой, който се втурна към Диего и го сграбчи за ръката. Беше момиче с бледа кожа, кръгли бузи и гъста кестенява коса, прибрана в стегнат кок.
Тя се блъсна в гърдите на Диего, а той придоби воднист цвят, сякаш всичката кръв се беше отцедила от лицето му.
— Зара?
— Изненада! — Момичето го целуна по бузата.
На Кристина започваше да й се завива леко свят. Може би слънцето при развалините на къщата на Малкълм й беше дошло в повечко. Ала в действителност, не беше чак толкова горещо.
— Не знаех, че ще дойдеш — каза Диего. Все още изглеждаше шокиран. Раян и Мануел бяха придобили неловки изражения. — Ти каза… каза, че ще бъдеш в Унгария…
— О, това ли. — Зара махна пренебрежително с ръка. — Оказа се такава глупост. Група нефилими, твърдящи, че стилитата и серафимските им ками не работят както трябва. А всъщност си беше просто некомпетентност. Много по-важно е да бъда тук! — Тя улови Диего под ръка и се обърна към Кристина и Марк, грейнала в усмивка, която застина върху лицето й, докато Кристина и Марк стояха зяпнали мълчаливо, а Диего придобиваше вид, сякаш ще повърне.
— Аз съм Зара Диърборн — каза тя най-сетне и извъртя очи. — Сигурна съм, че сте чували за мен. Аз съм годеницата на Диего.
5
Ема водеше Джулиън през Института, по коридори, в които двамата можеха да се оправят дори на тъмно. Не говореха. Плитките на Ема се поклащаха, докато те вървяха. Джулиън се загледа за миг в тях, спомняйки си всичките пъти, в които бе вървял до Ема, докато излизат от Института, понесли оръжията си, смеейки се и бъбрейки, и подготвяйки се за онова, пред което щяха да се изправят.
Начина, по който неизменно му олекваше в мига, в който прекрачеха прага на Института, готови да се качат в колата и да се понесат по магистралата, с вятър в косите и вкус на сол върху кожата.
Сега този спомен тежеше като камък в гърдите му, докато излизаха в равния песъчлив двор зад Института.
Джейс и Клеъри ги чакаха, в бойно облекло и с пътнически сакове в ръце. Бяха погълнати от разговор, доближили глави. Сенките им, остри като изрязани с бръснач на светлината на късното следобедно слънце, като че ли се сливаха в едно.
Ема се прокашля и те се отдръпнаха един от друг.
— Съжаляваме, че се налага да си тръгнем по този начин — каза Клеъри мъничко неловко. — Решихме, че ще е по-добре да избегнем въпросите на центурионите за мисията ни. — Тя се огледа наоколо. — Къде е Кит?