Кит поклати глава.
— Клеъри. Каза, че е принадлежал на Джеймс Херондейл.
— Джеймс… — Ливи изглеждаше така, сякаш се опитва да си спомни нещо. Миг по-късно изписка и пусна ръката му, когато над тях падна сянка.
Беше Ема.
— Окей, малки шпиони — каза тя. — Къде е Кристина? Вече проверих в стаята й.
Ливи посочи нагоре и Кит се намръщи — мислеше, че на третия етаж има само тавански помещения.
— А — каза Ема. — Благодаря. — Тя тръсна ръце до тялото си. — Само да се докопам до Диего…
От долното ниво се разнесе силно възклицание. И четиримата погледнаха натам тъкмо навреме, за да видят как бледото момиче зашлевява Диего през лицето.
— Какво…? — За миг Ема изглеждаше изумена, а после отново придоби яростно изражение. Обърна се рязко и пое към стълбите.
Тай се усмихна — с къдриците и светлите си очи приличаше на херувимче, нарисувано на стената на някоя църква.
— Онова момиче действително му е било ядосано — заяви той, видимо доволен, че се е оказал прав.
Кит се разсмя.
Небето над Института беше лумнало в най-различни цветове: яркорозово, кървавочервено, наситено златно. Слънцето залязваше и пустинята беше окъпана в сиянието му.
Самият Институт блещукаше, блещукаше и водата, далеч, далеч, където очакваше слънцето да се потопи в нея.
Кристина беше точно там, където Ема очакваше: седнала прилежно, както винаги, кръстосала крака, якето й — постлано под нея.
— Не тръгна след мен — каза, когато Ема се приближи. Вятърът си играеше с черната й коса, перлите в ушите й проблясваха. Медальонът на шията й също искреше, а думите върху него изпъкваха на ярките слънчеви лъчи: Благословен да бъде Ангелът, моята канара, който учи ръцете ми да воюват, пръстите ми да се бият.
Ема се отпусна на покрива до приятелката си, толкова близо, колкото беше възможно. Посегна и улови ръката й, стискайки я в своята.
— За Диего ли говориш?
Кристина кимна. По лицето й нямаше следи от сълзи; всъщност изглеждаше учудващо спокойна.
— Онова момиче просто се появи и заяви, че му е годеница — обясни Кристина. — Помислих си, че е някаква грешка. Дори когато се обърнах и избягах от стаята, мислех, че е някаква грешка, че ще дойде след мен и ще ми обясни. Но той не го направи, което означава, че е останал заради нея. Защото тя наистина му е годеница и е по-важна от мен.
— Не разбирам как би могъл да направи нещо такова — каза Ема. — Наистина е странно. Той толкова те обича… Дойде тук заради теб.
Кристина издаде приглушен звук.
— Та ти дори не го харесваш!
— Харесвам го — е, харесвах го — понякога. Това със съвършенството е леко дразнещо. Но начинът, по който те гледаше — не беше преструвка.
— Той има годеница, Ема. Дори не просто приятелка. Годеница. Кой знае откога е сгоден. Сгоден. За да се ожени.
— Ще отида непоканена на сватбата — предложи Ема. — Ще изскоча от тортата и то не по секси начин. А с гранати или нещо такова.
Кристина се разсмя с глас, а после извърна лице.
— Просто се чувствам толкова глупаво. Излъга ме и аз му простих, а после ме излъга отново… каква идиотка съм? Как можах да си въобразя, че мога да му имам доверие?
— Защото искаше да му вярваш — отвърна Ема. — Познаваш го толкова отдавна, Тина, и това има значение. Когато някой е бил част от живота ти толкова дълго, да скъсаш всякакви връзки с него е, като да прережеш корените под едно растение.
Кристина дълго не отговори.
— Знам — каза най-сетне. — Знам защо го разбираш толкова добре.
Ема усети парещата горчилка, надигнала се в гърлото й, и побърза да я преглътне. Точно в този миг трябваше да помогне на Кристина, не да се отдава на собствените си терзания.
— Когато бях малка — каза тя, — с Джулс на практика всяка вечер идвахме тук по залез-слънце и чакахме зеленото сияние.
— Кое?
— Зеленото сияние. Когато слънцето залезе, тъкмо когато потъва зад хоризонта, за миг проблясва зелена светлина. — И двете погледнаха към водата. Слънцето се скриваше зад хоризонта, небето бе обляно в червено и черно. — Ако си пожелаеш нещо, то ще се сбъдне.
— Наистина ли? — Гласът на Кристина беше тих, очите й — отправени към хоризонта, като тези на Ема.
— Не знам — призна си Ема. — Вече съм си пожелала толкова много неща. — Слънцето се спусна още няколко сантиметра по-ниско. Ема опита да си намисли желание. Дори когато беше малка, знаеше, че има неща, които не можеш да си пожелаеш: мир по света, мъртвите ти родители да се върнат. Вселената не може да се обърне наопаки заради теб. Желанията помагаха само за по-простичките неща: сън без кошмари, още един ден безопасност за най-добрия ти приятел, слънце на рождения ти ден.