— Бих могла да остана да наглеждам Тави — предложи тя. Марк бе избързал напред по коридора и тя вървеше до Джулиън.
— Вече спи — отвърна той. Не обясни как бе намерил време да го сложи да си легне, с всичко останало, което се бе случило. Това беше Джулиън — той винаги намираше време. — Знаеш ли какво ми се струва странно?
— Какво?
— Диего трябва да е знаел, че истината ще излезе наяве. Дори и да не е очаквал Зара да се появи заедно с останалите центуриони, те всички знаят за нея. Все някой щеше да спомене за нея или това, че е сгоден.
— Имаш право. Диего може и да е непочтен, но не е идиот.
— Съществуват начини, по които би могла да му причиниш болка и без да го докосваш — каза Джулиън. Изрече го съвсем тихо, така че само Ема да го чуе и в гласа му имаше нещо толкова мрачно, че я побиха тръпки.
Тя се обърна, за да му отговори, но видя Даяна да се задава по коридора насреща им с изражението на човек, заловил някой, който се скатава от работа.
Набързо ги изпрати в различни части на Института: Джулиън на тавана, за да нагледа Артър, Марк — в кухнята, а Ема в библиотеката, за да помогне на близнаците да разчистят. Кит беше изчезнал.
— Не е избягал — информира я Тай услужливо. — Просто не искаше да оправя легла.
Беше станало наистина късно, докато приключат с почистването, решат кой центурион в коя стая да изпратят и да се погрижат на другия ден да бъде доставена храна. Освен това организираха патрули, които да обикалят на смени около Института и да се оглеждат за безчинстващи морски демони.
Докато отиваше към стаята си, Ема забеляза, че изпод вратата на Джулиън се процежда светлина. Всъщност тя беше открехната и отвътре се чуваше музика.
Без да го е решила съзнателно, тя се озова пред стаята му, вдигнала ръка, за да почука. Всъщност беше почукала. Отпусна ръка, наполовина в шок, но Джулиън вече беше отворил.
Тя примига насреща му. Беше по старо долнище на пижама, преметнал хавлия през рамо и с четка за рисуване в ръка. По голите му гърди и в косата имаше боя.
Въпреки че не я докосваше, Ема съвсем ясно си даваше сметка за тялото му, за топлината му. Черните Знаци, които криволичеха надолу по него, като лоза, увиваща се около колона. Някои от тях бе нарисувала самата тя, в миналото, когато да го докосва не караше ръцете й да се разтреперят.
— Какво искаш? — попита той. — Късно е и Марк сигурно вече те чака.
— Марк? — За миг почти бе забравила за Марк.
— Видях го да влиза в стаята ти.
От четката му капна вода и се пръсна на пода. Зад гърба му Ема виждаше стаята му — не беше влизала тук сякаш от цяла вечност. Част от пода беше застлана с найлон и тя зърна по-ярките петна на стената, където очевидно беше прерисувал стенописа, който покриваше цялата стая.
Спомняше си кога го беше нарисувал, след като се бяха върнали от Идрис. След Тъмната война. Лежаха будни в леглото, както често правеха, още от съвсем малки. Ема му бе разказала, че е намерила книга с приказки в библиотеката, от онези, които мунданите четели преди векове: как били зловещи и пълни с убийства и тъга. Разказала му бе за замъка на Спящата красавица, обграден от непроходими тръни и как според приказката стотици принцове опитали да си пробият път през тях, за да спасят принцесата, ала до един се наболи до смърт на бодлите, а костите им останали да се белеят на слънцето.
На следващия ден Джулиън бе изрисувал стаята си: замъка и стената от тръни, проблясващите кости и тъжния принц със счупен меч до себе си. Ема бе впечатлена, въпреки че цяла седмица бяха принудени да спят в нейната стая, докато боята изсъхне.
Никога не го бе попитала защо този образ и тази история бяха докоснали сърцето му. Знаеше, че ако иска да й каже, щеше да го направи.
Тя се прокашля.
— Каза, че бих могла да причиня болка на Диего, без да го докосна и с пръст. Какво имаше предвид?
Джулиън прокара свободната си ръка през косата си. Беше разрошен… и толкова привлекателен, че болеше.
— Вероятно ще е по-добре да не ти казвам.
— Той нарани Кристина — заяви Ема. — И не мисля, че изобщо го е грижа.
Джулиън вдигна ръка, за да потърка тила си. Мускулите на гърдите и корема му се раздвижиха, когато се протегна, и тя съвсем ясно си даде сметка за кожата му, така близо до нея, и отчаяно й се прииска да можеше да върне времето назад и отново да бъде онази, която не се пръсваше на безброй късчета само от вида на Джулиън (с когото бе израснала и когото бе виждала полугол безброй пъти) без риза.