— Зърнах лицето му, когато Кристина избяга от фоайето — обясни той. — Не мисля, че е нужно да се тревожиш за това, че не го боли. — Той сложи ръка на бравата. — Никой не може да прочете мислите на другите, нито да прозре мотивите им. — Нито дори ти, Ема.
И той затвори вратата пред лицето й.
Марк се беше излегнал на пода пред леглото на Ема. Беше бос и се бе увил наполовина в едно одеяло.
Изглеждаше заспал, очите му — засенчени полумесеци на фона на бледата му кожа, но той отвори едва-едва синьото си око, когато Ема влезе в стаята.
— Наистина ли е добре?
— Кристина? Да. — Ема приседна на пода до него, облягайки се на таблата на леглото. — Гадно се получи, но тя ще се оправи.
— Според мен ще бъде трудно — каза той с натежал от сън глас, — да бъде заслужена.
— Ти я харесваш — попита Ема, — нали?
Марк се обърна настрани и впи в нея онзи изпитателен елфически поглед, от който я обземаше чувството, че стои самичка насред поле и гледа как тревата се полюшва на вятъра.
— Естествено, че я харесвам.
Ема наруга наум интензивността на елфическия език — за тях харесвам не означаваше нищо: те живееха в свят на любов или омраза, презрение или обожание.
— Сърцето ти изпитва нещо към нея — каза тя.
Марк се надигна и седна.
— Според мен тя не би… не би могла да изпитва същото към мен.
— Защо не? — попита Ема. — Знаеш, че няма предразсъдъци по отношение на елфите. Харесва те.
— Тя е мила, нежна, с голямо сърце. Разумна, трезвомислеща, мила…
— „Мила" вече го каза.
Марк я погледна свирепо.
— Изобщо не прилича на мен.
— Не е нужно да си приличаш с някого, за да го обичаш — изтъкна Ема. — Вземи нас двамата. Доста си приличаме, а не изпитваме нищо такова един към друг.
— Само защото ти си обвързана с другиго — заяви Марк простичко и Ема го зяпна учудено. Знае за Джулс, помисли си, обзета за миг от паника, преди да си спомни лъжата си за Камерън.
— За което може само да се съжалява — каза тя лековато, мъчейки се да забрани на сърцето си да задумка учестено. — Ти и аз заедно би било… толкова лесно.
— Страстта не е нещо лесно. Нито липсата й. — Марк се приведе към нея. Рамото му беше топло до нейното. Ема си спомни целувката им, пръстите си в меката му коса. Тялото му до нейното, податливо и силно.
Ала още докато се опитваше да се вкопчи в този образ, той се изплъзна между пръстите й като сух пясък. Като пясъка на плажа в нощта, когато двамата с Джулиън лежаха там, единствената нощ, която бяха споделили.
— Изглеждаш тъжна — каза Марк. — Толкова съжалявам, че заговорих за любов. — Той я докосна по бузата. — В един друг живот, може би. Ти и аз.
Ема отпусна глава до таблата на леглото.
— В един друг живот.
6
Тъй като кухнята беше прекалено малка, за да побере обитателите на Института, плюс още двайсетина центуриони, закуската беше поднесена в трапезарията. Портрети на различни Блекторновци наблюдаваха отвисоко чинии с яйца и бекон и поставки с препечени филийки. Кристина си проправяше път сред множеството, опитвайки се да остане незабелязана. Съмняваше се, че изобщо би дошла на закуска, ако отчаяно не се нуждаеше от кафе.
Огледа се наоколо за Ема и Марк, но те все още не бяха слезли. Ема не беше от онези, които стават рано, а Марк все още имаше склонност към нощта. Джулиън беше тук и сипваше храна, ала лицето му имаше приятното, почти празно изражение, което надяваше винаги, когато се намираше сред непознати.
Странно бе, помисли си Кристина, че го познаваше достатъчно добре, за да знае това. И двамата обичаха Ема и това ги свързваше, но той не подозираше, че Кристина го знае. Джулиън се опитваше да скрие любовта си към Ема, а Кристина се опитваше да скрие, че знае. Щеше й се да можеше да му предложи съчувствието си, но той само би се дръпнал ужасено…
— Кристина.
Тя едва не изпусна кафето си. Беше Диего. Изглеждаше ужасно: лицето му беше обтегнато, косата — разчорлена, под очите му имаше торбички. Носеше обикновени дрехи и като че ли си беше изгубил центурионската значка.
Кристина вдигна ръка.
— Aléjate de mί, Diego.[7]
— Просто ме изслушай…
Някой застана между тях. Испанското момче с русолявата коса… Мануел.
— Чу я — заяви той, на английски. Все още никой не им обръщаше внимание — всички бяха погълнати от собствените си разговори. — Остави я на мира.