Кристина се обърна и излезе от стаята.
Вървеше, изпънала гръб, отказвайки да ускори крачка… заради когото и да било. Тя беше Росалес. Не искаше съжалението на центурионите.
Излезе през входната врата и пое бавно по стъпалата. Щеше й се Ема да беше будна. Можеха да отидат в тренировъчната зала и да си изкарат раздразнението с ритници и юмруци.
Вървеше почти слепешком, докато не се блъсна в усуканото стъбло на самодивското дърво, растящо сред рехавата трева пред Института. Издигаше се там заради елфите — дърво за бичуване, използвано за наказание. Беше останало дори след като наказанието беше свършило, а дъждът бе отмил кръвта на Ема от тревата и камъните.
— Кристина, моля те. — Тя се обърна рязко. Беше Диего, очевидно решил да не обърне внимание на Мануел. Действително изглеждаше ужасно. Сенките сякаш бяха вдълбани под очите му.
Беше я пренесъл през тази трева, спомни си Кристина, едва преди две седмици, когато беше ранена. Беше я прегърнал с всичка сила, шепнейки името й, отново и отново. И през цялото това време е бил сгоден за друга.
Тя облегна гръб на дървото.
— Наистина ли не разбираш защо не искам да те видя?
— Естествено, че разбирам — отвърна той. — Ала не е каквото си мислиш.
— Нима? Не си сгоден? От теб не се очаква да се ожениш за Зара?
— Тя ми е годеница. Само че… Кристина… по-сложно е, отколкото изглежда.
— Наистина не виждам как е възможно.
— Писах й — рече Диего. — След като с теб се събрахме. Казах й, че всичко свърши.
— Не мисля, че е получила писмото ти — заяви Кристина.
Диего зарови пръсти в косата си.
— Не, получила го е. Каза ми, че го е прочела и именно заради това е дошла тук. Сериозно, и през ум не ми е минавало, че ще го направи. Когато не ми отговори, реших, че всичко е свършило. Реших… наистина мислех, че съм свободен.
— Значи, снощи скъса с нея?
Той се поколеба и в този миг на колебание всяка мисъл, която Кристина бе таила в дълбините на сърцето си, всяка мимолетна надежда, че това е просто една голяма грешка, се стопи като мъгла, разпръсната от слънцето.
— Не съм — отвърна той. — Не мога.
— Но нали току-що каза, в писмото ти…
— Сега нещата са различни. Кристина, просто трябва да ми повярваш.
— Не — заяви тя. — Не трябва. Веднъж вече ти повярвах, въпреки това, което виждах с очите си. Не мога да съм сигурна дали каквото и да било от онова, което ми каза, е вярно. Не знам дали онова, което ми каза за Хайме е вярно. Къде е той?
Диего отпусна ръце до тялото си. Изглеждаше съкрушен.
— Има неща, които не мога да ти кажа. Ще ми се да ми повярваш.
— Какво става? — Високият, звънлив глас на Зара проряза сухия въздух; тя идваше към тях, а центурионската й значка проблясваше на слънцето.
Диего я погледна и върху лицето му се изписа болка.
— Говорех си с Кристина.
— Виждам. — Устните на Зара бяха свити в тъничка усмивка, изражение, което като че ли никога не слизаше от лицето й. Тя плъзна поглед по Кристина и сложи ръка върху рамото на Диего. — Ела вътре. Тъкмо обсъждаме къде да търсим днес. Ти познаваш това място добре. Време е да помогнеш. Хайде, времето не чака. — Тя си докосна часовника.
Диего погледна още веднъж към Кристина, а после се обърна към годеницата си.
— Добре.
С един последен поглед на превъзходство, Зара мушна ръка в неговата и почти го задърпа обратно към Института. Кристина ги проследи с очи, а кафето, което беше изпила, разяждаше стомаха й като киселина.
За разочарование на Ема, центурионите отказаха да позволят на когото и да било от семейство Блекторн да им помогне в издирването на тялото на Малкълм.
— Не, благодаря — каза Зара, която очевидно се беше самоназначила за неофициален лидер на центурионите. — Обучени сме за това и да се занимаваме с не толкова опитни ловци на сенки в подобна мисия, само ще ни спъва.
Ема хвърли свиреп поглед на застаналия до Зара Диего. Той извърна очи.
Нямаше ги почти през целия ден — върнаха се едва за вечеря, която семейство Блекторн се оказаха принудени да приготвят. Спагети… цял куп спагети.
— Липсва ми вампирската пица — измърмори Ема, взирайки се яростно в огромната купа червен сос.
Джулиън изсумтя, застанал над тенджера с кипяща вода; парата се издигаше и извиваше косата му на влажни къдрици.
— Може би поне ще ни кажат, ако намерят нещо.
— Съмнявам се — заяви Тай, който се готвеше да подреди масата. Беше нещо, което от малък обичаше да прави; обичаше да поставя всеки прибор в строго определен и неизменен ред. Ливи му помагаше; Кит се бе измъкнал и никой не можеше да го открие. Той като че ли се дразнеше от натрапването на центурионите повече от всеки друг. Не че Ема можеше да го вини — едва бе успял да попривикне към Института и ето че се бяха появили цял куп хора, на които се очакваше да угажда.