— Не е вярно — заяви Ема с разтуптяно сърце. — Това е лъжа.
Мануел повдигна вежди насреща й. Дейн се изсмя.
— Чудя се какво ли ще стане, когато действието й отмине — каза той. — Лоши новини за долноземците, ако инквизиторът вече не е толкова добре настроен.
Тай изглеждаше объркан и Ема не го винеше. Никой от кръга на Зара като че ли не го беше грижа за фактите.
— Не чухте ли какво каза Джулиън? Инквизиторът не отговаря за случаите, в които долноземците са нарушили Съглашенията. Той няма…
Ливи сложи ръка върху китката му.
— Всички тук подкрепяме Съглашенията — заяви Мануел и се облегна в стола си. — Съглашенията бяха добра идея — каза Зара. — Ала всеки инструмент има нужда да бъде наточен. Съглашенията трябва да бъдат доизпипани. Магьосниците, например, трябва да бъдат контролирани. Прекалено могъщи са и прекалено независими. Баща ми възнамерява да предложи пред Съвета създаването на регистър за магьосници. Всеки магьосник ще е длъжен да предостави информация за себе си на Клейва и ще бъде наблюдаван от нас. Ако се окаже успешно, начинанието ще бъде приложено и върху останалите долноземци. Не можем да допуснем да ходят където си поискат, без да сме в състояние да ги държим под контрол. Вижте какво стана с Малкълм Фейд.
— Зара, приказваш нелепици — обади се Джон Картрайт, един от по-големите центуриони, на около двайсет и една години, предположи Ема, възрастта на Джейс и Клеъри. Единственото, което си спомняше за него, бе, че има гадже, на име Марисол. — Като някой престарял член на Съвета, който се бои от промени.
— Съгласен съм — каза Раян. — Ние сме учени и воини, не законотворци. Каквито и намерения да има баща ти, те нямат никакво отношение към Сколоманса.
Зара изглеждаше възмутена.
— Става дума просто за регистър…
— Аз ли съм единственият, който е чел „Х-Мен" и си дава сметка защо това е ужасна идея? — попита Кит. Ема нямаше представа кога се беше появил, но ето че беше тук и навиваше лениво спагети около вилицата си.
Зара се понамръщи, а после лицето й се проясни.
— Ти си Кит Херондейл. Изгубеният Херондейл.
— Не знаех, че съм изгубен — каза Кит. — Никога не съм се чувствал изгубен.
— Трябва да е вълнуващо, да откриеш изведнъж, че си Херондейл — продължи Зара и Ема трябваше да потисне порива да изтъкне, че ако не знаеш много за ловците на сенки, да откриеш, че си Херондейл, е горе-долу толкова вълнуващо, колкото и да откриеш, че си нов вид охлюв. — Веднъж срещнах Джейс Херондейл.
Тя се огледа очаквателно наоколо.
— Леле — каза Кит. Действително беше Херондейл, помисли си Ема. Успял бе да вкара достойни за Джейс нива на безразличие и сарказъм в една-единствена дума.
— Бас държа, че нямаш търпение да влезеш в Академията — продължаваше Зара. — Тъй като си Херондейл, несъмнено ще блеснеш. Бих могла да кажа някоя добра дума за теб.
Кит не отговори. Даяна се прокашля.
— Е, какви са плановете ви за утре, Зара, Диего? Има ли нещо, с което Институтът би могъл да ви е от помощ?
— Сега, като го спомена — започна Зара, — би ни било невероятно полезно…
Всички, дори и Кит, се приведоха заинтригувано напред.
— …ако докато ни няма през деня, се погрижите за прането ни. Океанската вода страшно бързо съсипва дрехите, не смятате ли?
Нощта се спусна с внезапността на сенки в пустинята, ала въпреки шума на вълните, долитащ през прозореца, Кристина не можеше да заспи.
Измъчваха я мисли за дома. За майка й, за братовчедите й. За едни по-хубави, отминали дни с Диего и Хайме. Спомни си уикенда, който бяха прекарали веднъж, по следите на един демон в порутения, опустял Гереро Виехо. Призрачния пейзаж, който ги заобикаляше: полупотопените къщи, избуялите бурени, сгради, отдавна обезцветени от водата. Легнали на една скала под безбройните звезди, двамата с Хайме си бяха споделяли за какво най-много мечтаят на света: тя — да сложи край на Студения мир; той — да възвърне честта на семейството си.
Обзета от раздразнение, Кристина стана от леглото и слезе на долния етаж, осветявайки пътя си единствено с руническия си камък. Стълбището беше тъмно и притихнало, и тя стигна до задната врата на Института без да вдига никакъв шум.
Лунни лъчи обливаха малкото парче земя, където беше паркирана колата на Института. Зад него имаше градина, в която класически статуи от бял мрамор стърчаха нелепо от пустинния пясък.
Липсваше й розовата градина на майка й, с нейната неочаквана интензивност. Мирисът на цветята, по-сладостен от пустинния пелин; майка й, която се разхождаше между спретнатите лехи. Кристина се шегуваше с нея, че сигурно прибягва до помощта на магьосник, за да ги поддържа разцъфтели дори в най-горещите месеци.