Тежестта на оръжието в ръката й беше познато и успокояващо. След моментно забавяне, за да си сложи руна за нощно виждане, Кристина последва Марк в сенките на пустинята.
Кит открехна вратата на стаята си и надникна навън.
Коридорът беше празен. Никакъв Тай, седнал пред вратата с книга или пък излегнат на пода със слушалки в ушите. Никакви светлини, процеждащи се изпод другите врати. Само приглушеното сияние на редиците бели светлини по тавана.
Почти очакваше да се разнесе аларма, докато се прокрадваше през притихналата къща и отваряше входната врата, пронизителен писък или ярка светлина. Не се случи обаче нищо такова — чу се единствено звукът от обикновена тежка врата, която изскърца и се затвори зад него.
Ето че беше навън, на верандата над стъпалата, спускащи се до изпотъпканата трева пред Института и пътя, водещ към магистралата. Гледката на урвата над морето в далечината бе окъпана в лунна светлина, сребриста и черна, бяла пътека прорязваше водата.
Красиво е, помисли си Кит, премятайки сака си през рамо. Ала не достатъчно, за да остане. Не можеш да замениш свободата си за една гледка.
Той пое по стъпалата. Сложи крак върху първото и изгуби равновесие, дръпнат рязко назад. Сакът отхвръкна. Една ръка го стискаше силно за рамото; Кит се дръпна настрани, при което едва не падна по стълбите. Разпери ръце и се блъсна в нещо солидно. Чу приглушено сумтене и видя неясните очертания на една фигура, сянка сред сенките, да се надвесва над него, закривайки луната.
Миг по-късно и двамата падаха — Кит се сгромоляса по гръб на верандата, а тъмната сянка се строполи отгоре му. Той усети как в тялото му се забиха остри колене и лакти, а миг по-късно лумна светлина — едно от онези тъпи малки камъчета, които те наричаха магическа светлина.
— Кит — разнесе се глас над него… гласът на Тиберий. — Стига си се дърпал.
Тай отметна тъмната си коса от лицето. Беше коленичил върху Кит (на практика седеше върху слънчевия му сплит, от което на Кит му беше трудно да диша), облечен изцяло в черно, както правеха ловците на сенки, когато отиваха да се бият. Единствено ръцете и лицето му бяха непокрити и светлееха в мрака.
— Да не се опитваше да избягаш?
— Излязох да се поразходя — отвърна Кит.
— Лъжеш — каза Тай, вперил поглед в сака му. — Бягаше.
Кит въздъхна и отпусна глава на земята, така че тя издумка.
— Защо те е грижа какво правя?
— Аз съм ловец на сенки. Ние помагаме на хората.
— Сега ти лъжеш — заяви Кит убедено.
Тай се усмихна. Беше искрена усмивка, от онези, при които цялото лице грейва и извика у Кит спомена за първия път, когато беше срещнал Тай. Тогава той не седеше върху него, но за сметка на това беше опрял кама в гърлото му.
Кит го беше погледнал и бе забравил ножа, мислейки си колко е красив.
Красив така, както бяха красиви всички ловци на сенки, като лунна светлина, пречупвана в парченца натрошено стъкло: прекрасни и смъртоносни. Красиви, жестоки, по онзи начин, по който можеха да бъдат само хората, които вярват безрезервно в правотата на своята кауза.
— Имам нужда от теб — каза Тай. — Вероятно ще се изненадаш да го чуеш.
— Действително — съгласи се Кит. Зачуди се дали няма да дотича някой. Не чуваше приближаващи се стъпки, нито гласове.
— Къде е нощната стража?
— Вероятно са на половин миля оттук — отвърна Тай. — Опитват се да не допуснат демони да се доберат до Института, не ти да не избягаш от него. А сега, искаш ли да научиш защо се нуждая от теб, или не?
Почти против волята си, Кит усети, че го обзема любопитство. Повдигна се на лакти и кимна. Тай седеше отгоре му така нехайно, сякаш Кит беше диван, ала пръстите му (дълги, бързи пръсти, които, не беше забравил Кит, боравеха умело с ножа), бяха над колана с оръжията му.
— Ти си престъпник — заяви Тай. — Баща ти беше мошеник, а ти искаш да бъдеш като него. Сакът ти вероятно е пълен с неща, които си откраднал от Института.
— Ами… — започна Кит, но не довърши, когато Тай се пресегна, дръпна ципа на торбата и се взря в множеството откраднати ками, кутии, ножници, свещници и всичко останало, което Кит бе успял да задигне, грейнали на лунната светлина. — …възможно е — довърши. — Какво те засяга теб? Не ти принадлежат.
— Искам да разследвам престъпления — каза Тай. — Да бъда детектив. Ала тук никой не се интересува от подобни неща.
— Не заловихте ли току-що един убиец?
— Малкълм ни изпрати бележка — обясни Тай със смразяващ тон, сякаш бе разочарован, задето Малкълм му бе развалил разследването със своето самопризнание. — А после се потвърди, че го е направил.