— Кристина ме накара да й обещая, че няма да те докосна, така че се наложи да проявя изобретателност — обясни Ема. — Не трябваше да лъжеш най-добрата ми приятелка. Degraciado mentiroso[8].
Той я зяпна.
Ема въздъхна.
— Надявам се, че това означаваше онова, което си мисля, че означава. Никак няма да ми е приятно, ако току-що съм те нарекла ръждясала кофа или нещо такова.
— Не — увери я той. За нейна изненада, в гласа му се долавяше уморена развеселеност. — Означава каквото си мислиш.
— Отлично. — Ема се отправи обратно към къщата. Беше се отдалечила доста, когато Диего я повика. Обърна се и го видя да стои там, където го беше оставила, очевидно забравил за мравките и палещите лъчи на слънцето, които се сипеха по раменете му.
— Повярвай ми, Ема — каза той, достатъчно силно, че тя да го чуе, — никой не ме мрази повече, отколкото се мразя аз в този момент.
— Наистина ли мислиш така? — Ема не извика, ала знаеше, че думите й стигнаха до него. Той я изгледа безмълвно в продължение на един дълъг миг, преди тя да се отдалечи.
Денят остана горещ чак до късния следобед, когато над океана се разрази буря. Центурионите бяха излезли още преди обяд и Ема се взираше тревожно през прозореца, докато слънцето се скриваше зад тежките черно-сиви облаци на хоризонта, раздирани от далечни мълнии.
— Мислиш ли, че всичко с тях е наред? — попита Дру, играейки си неспокойно с дръжката на метателния си нож. — Не излязоха ли с лодка в открито море? Бурята изглежда лоша.
— Нямаме представа какво правят. — Ема почти добави, че благодарение на високомерното желание на центурионите да запазят дейността си в тайна от обитателите на Института би било доста трудно да ги спасят, ако действително се случеше нещо опасно, ала изражението върху лицето на Дру я накара да се откаже. Дру направо беше боготворила Диего… и въпреки станалото, вероятно все още го харесваше.
За миг Ема се почувства виновна заради мравките.
— Всичко ще бъде наред — заяви Кристина уверено. — Центурионите са много внимателни.
Ливи повика Дру, за да се дуелира с нея, и Дру се затътри към тепиха, където сестра й стоеше заедно с Тай и Кит. Незнайно как, бяха успели да убедят Кит да си сложи тренировъчно облекло. Приличаше на умалено копие на Джейс, помисли си Ема развеселено, с русите си къдрици и остри скули.
Зад тях Даяна показваше тренировъчна стойка на Марк. Ема примига — само допреди миг Джулиън също беше там. Сигурна бе в това.
— Отиде да нагледа чичо ви — каза Кристина. — Спомена, че не обичал бурите.
— Не, Тави е този, който не обича… — Ема не довърши. Тави седеше в ъгъла на тренировъчната зала и четеше книга. Тя си спомни колко пъти Джулиън бе изчезвал, когато се развихреше буря, с обяснението, че Тави се бои от тях.
Тя пъхна Кортана в ножницата.
— Ей сега се връщам.
Кристина я проследи с разтревожен поглед. Никой друг като че ли не забеляза, когато тя се измъкна от тренировъчната зала и пое по коридора. През внушителните прозорци струеше особена сива светлина, прошарена със сребърни пръски.
Ема стигна до вратата на тавана и изтича по стъпалата; въпреки че не си направи труда да се опита да заглуши шума от стъпките си, нито Артър, нито Джулиън като че ли не я усетиха да влиза.
Прозорците бяха плътно затворени и облепени с хартия, всички, освен един над бюрото, на което седеше Артър. Хартията беше скъсана и през нея се виждаха облаците, които се гонеха по небето, сблъскваха се и се разплитаха като огромни къдели сива и черна прежда.
По няколкото бюра в стаята бяха пръснати подноси с недоядена храна. Въздухът миришеше на плесен и на гнило. Ема преглътна, чудейки се дали не беше сбъркала, като беше дошла.
Артър седеше прегърбен в стола на бюрото си, провиснала коса падаше пред очите му.
— Искам да си вървят — тъкмо казваше. — Не ми харесва, че са тук.
— Знам. — Джулиън говореше с нежност, която изненада Ема. Как бе възможно да не е изпълнен с гняв. Самата тя бе изпълнена с гняв — заради всичко, което бе принудило Джулиън да порасне прекалено бързо. Всичко, което го беше лишило от детство. Как можеше да не си го мисли всеки път, щом погледне Артър. — Аз също искам да си вървят, ала не мога да направя нищо, за да ги отпратя. Трябва да бъдем търпеливи.
— Нуждая се от лекарството си — прошепна Артър. — Къде е Малкълм?
Ема потръпна при вида на изражението върху лицето на Джулиън… И Артър като че ли изведнъж я забеляза. Вдигна очи, погледът му беше прикован в нея… не, не в нея. В меча й.