Само за секунди всички вече бяха извадили оръжията си — Ема стискаше Кортана, златен меч, който имаше от родителите си. Джулиън държеше в ръка серафимска кама, а Кристина — своя нож пеперуда.
— Накъде отиде? — попита Джулиън.
— Към края на кея — отвърна Марк. Той единствен не беше посегнал към оръжието си, ала Ема знаеше колко беше бърз. Прякорът му в Дивия лов беше Елфически стрелец, защото беше мълниеносен и безпогрешно точен, както с лък и стрела, така и с хвърлено острие. — Към увеселителния парк.
— Аз ще тръгна натам — каза Ема. — Ще се опитам да го изтласкам от ръба на кея. Марк, Кристина, вие слезте долу и му попречете да изпълзи обратно във водата.
Едва имаха време да кимнат и Ема вече тичаше. Вятърът подръпваше сплетената й коса, докато тя си проправяше път между множеството, за да се добере до осветения парк в края на кея. Мечът Кортана бе топъл и солиден в ръката й, краката й сякаш летяха по изкривените от водата дъски. Чувстваше се свободна, тревогите й — захвърлени настрани, цялото й същество — съсредоточено върху задачата пред нея.
Зад себе си чуваше стъпки. Не беше нужно да поглежда назад, за да знае, че е Джулс. Стъпките му бяха до нея през всички години, откакто се биеше като ловец на сенки. Кръвта му се бе проливала заедно с нейната. Той беше спасявал живота й и тя бе спасявала неговия. Беше част от нейното воинско Аз.
— Ето го — чу гласа на Джулс зад себе си, но и сама вече го бе видяла: тъмна, сгърбена фигура, пъплеща по подпорите на виенското колело. Кабинките продължаваха да се въртят, а возещите се пищяха от удоволствие, без да забелязват нищо.
Ема се затича към опашката за виенското колело и започна да си проправя път през нея. Двамата с Джулиън си бяха сложили руни за магическо прикритие, така че бяха невидими за мунданите. Това не означаваше, че присъствието им не можеше да бъде усетено. Мунданите на опашката ругаеха и викаха сърдито, докато тя настъпваше крака и ръгаше с лакти, за да стигне най-отпред.
Една двойка (момиче, което ядеше лилав захарен памук, и кльощавото й, облечено изцяло в черно гадже) тъкмо се канеше да се качи в спрялата преди малко кабинка. Ема погледна нагоре и видя как демонът изпълзява върху подпорната ос на колелото. Тя изруга, проправи си път покрай двойката, при което едва не ги събори на земята, и скочи в кабинката. Тя беше осмоъгълна, с пейка по цялата дължина и предостатъчно място, за да застане човек. Викове изригнаха зад нея, докато кабинката се издигаше, отнасяйки я от хаоса, който бе предизвикала — двойката, която тъкмо се канеше да се качи, крещеше на служителя, късащ билетите, а хората на опашката зад тях се караха помежду си.
Кабинката се разлюля под краката й, когато Джулиън се приземи до нея и вдигна глава нагоре.
— Виждаш ли го?
Ема примига. Беше го видяла, сигурна бе в това, но сега демонът беше изчезнал. От този ъгъл виенското колело беше бъркотия от ярки светлини, въртящи се спици и боядисани в бяло железни пречки. Двете кабинки под тях бяха празни — очевидно на опашката още се опитваха да въведат някакъв ред.
Много добре, помисли си Ема. Колкото по-малко души имаше на колелото, толкова по-добре.
— Почакай. — Усети ръката на Джулиън върху своята, завъртаща я към него. Цялото й тяло се напрегна. — Руни — заяви кратко и Ема осъзна, че в другата си ръка държи стили.
Кабинката им продължаваше да се издига. Ема виждаше плажа под тях, тъмната вода, разливаща се по пясъка, хълмовете на Палисейдс Парк, които се издигаха над магистралата, увенчани с корона от дървета и зеленина.
Звездите бяха мътни, но все пак се виждаха отвъд ярките светлини на кея. Джулиън хвана ръката й, нито грубо, нито нежно, а с една почти клинична дистанцираност. Обърна я и стилито му описа няколко бързи движения над китката й, рисувайки руни за защита, за бързина и пъргавост, и за остър слух.
Това бе най-голямата близост между тях от две седмици насам и Ема се почувства замаяна от нея, мъничко опиянена. Главата му беше наведена, очите — приковани в онова, което правеше, и тя се възползва от възможността да попие гледката.
Светлините на колелото бяха станали кехлибарени и жълти и обливаха загорялата му кожа със златни багри. Косата му падаше на свободни, фини вълни над челото. Ема знаеше колко мека бе кожата в ъгълчетата на устата му, знаеше какво е усещането от раменете му под ръцете й, силни, корави и изпълнени с живот. Миглите му бяха гъсти и дълги, и толкова тъмни, сякаш бяха нарисувани с въглен; тя почти очакваше да оставят черни прашинки по бузите му всеки път щом мигнеше.