Повелителка на реките

Филипа Грегъри Повелителка на реките

книга трета от поредицата "Войната на братовчедите"

На Виктория

Замъкът Бореваор, близо до Арас, Франция Лятото-зимата на 1430 г.

Тя седи — този странен военен трофей — спретната като покорно дете, на малко столче в ъгъла на килията си. В краката ѝ са останките от вечерята в калаена чиния, положена върху сламата. Забелязвам, че чичо ми е изпратил хубави парчета месо, и дори бял хляб от собствената си трапеза; но тя не е яла много. Откривам, че се взирам в нея — от момчешките ѝ ботуши за езда до мъжката шапка, здраво нахлупена върху кафявата ѝ, късо подстригана коса, сякаш тя е някакво екзотично животно, изпратено за наше забавление, сякаш някой е изпратил малко лъвче чак от Етиопия, за да забавлява изтъкнатата фамилия Люксембург, за да го задържим в колекцията си. Една дама зад мен се прекръства и прошепва:

— Това вещица ли е?

Не знам. Как изобщо се разбира това?

— Това е нелепо — казва дръзко пралеля ми. — Кой е наредил да оковат във вериги горкото момиче? Отворете вратата веднага.

Разнася се смутен шепот на мъже, които се опитват да си прехвърлят отговорността, а после някой завърта големия ключ във вратата на килията и пралеля ми влиза с наперена походка вътре. Момичето — трябва да е на около седемнайсет-осемнайсет години, само няколко години по-голямо от мен — вдига очи изпод неравния си бретон, когато пралеля ми застава пред нея, а после бавно се изправя на крака, докосва почтително шапката си, и прави малък неумел поклон.

— Аз съм лейди Жана, госпожица дьо Люксембург — казва пралеля ми. — Това е замъкът на господаря Жан дьо Люксембург. — Тя посочва към леля ми. — Това е неговата съпруга, господарката на замъка, Жана дьо Бетюн, а това е моята правнучка Жакета.

Момичето поглежда спокойно всички ни и кимва на всеки. Когато поглежда мен, усещам едва доловим зов за внимание, като леко почукване, осезаем като лекото докосване с връхче на пръст по тила ми, полъх на магия. Питам се дали зад нея наистина стоят двама придружаващи я ангели, както твърди тя, и дали това, което усещам, е тяхното присъствие.

— Можеш ли да говориш, Дево? — пита пралеля ми, когато момичето не казва нищо.

— О, да, милейди — отвръща момичето с твърдия акцент на областта Шампан. Осъзнавам, че е вярно онова, което говорят за нея: тя е просто една селска девойка, макар че е водила армия и е коронясала един крал.

— Ще ми дадеш ли думата си да не избягаш, ако наредя да свалят от краката ти тези окови?

Момичето се поколебава, сякаш изобщо е в положение да избира:

— Не, не мога.

Пралеля ми се усмихва:

— Разбираш ли предложението за освобождаване срещу честната ти дума? Мога да те освободя, за да живееш с нас тук, в замъка на моя племенник; но трябва да ми обещаеш, че няма да избягаш.

Момичето обръща намръщено глава. Почти сякаш се ослушва за съвет, после поклаща глава.

— Зная това даване на честна дума. Това е, когато един рицар дава обещание на друг. Имат правила, сякаш са на турнир. Аз не съм такава. Моите думи са истински, не като поема на трубадур. И за мен това не е игра.

— Дево, честната дума не е игра! — прекъсва я леля Жана.

Момичето я поглежда:

— О, напротив, милейди. Благородниците не са сериозни по тези въпроси. Не са сериозни като мен. Те си играят на война и си измислят правила. Потеглят и опустошават фермите на добрите хора и се смеят, докато сламените покриви горят. Освен това аз не мога да давам обещания. Аз вече съм дала обет.

— На онзи, който вероломно нарича себе си крал на Франция?

— На Небесния Владетел.

Пралеля ми спира и се замисля за миг.

— Ще наредя да ти свалят веригите и да те пазят, за да не избягаш, а после можеш да дойдеш и да седиш с нас в покоите ми. Мисля, че това, което стори за страната си и за своя владетел, е много велико, Жана, макар и погрешно. И не желая да те виждам тук, под покрива си, като пленница във вериги.

— Ще кажете ли на племенника си да ме освободи?

Пралеля ми се поколебава.

— Не мога да му заповядвам; но ще направя всичко каквото мога, за да те изпратя обратно у дома. Във всеки случай, няма да му позволя да те предаде на англичаните.

При самата дума момичето потреперва и се прекръства, като удря силно с пръсти по главата и гърдите си по най-нелеп начин, както може да се кръсти някой селянин при споменаването на Дявола. Едва сподавям смеха си. Това привлича тъмния поглед на момичето към мен.