Руан, Франция
Пролетта на 1431 г.
После скалъпват процеса. Обсипват я до изтощение с учени въпроси, оспорват обясненията ѝ, връщат се към отговорите ѝ, записват неща, които казва в мигове на изтощение и ѝ ги показват отново по-късно, изразяват се възможно най-сложно и после я питат какво мисли, така че тя не разбира въпроса и им казва просто „продължавайте“ или „спестете ми това“. Един-два пъти просто отвръща: „Не знам. Аз съм просто и неуко момиче. Откъде да знам?“
Чичо ми получава тревожно писмо от кралица Йоланда Арагонска, която изразява убеждението си, че дофинът ще откупи Жана, просто ѝ били нужни още три дни, още седмица, за да го убеди, не можем ли да забавим процеса? Не можем ли да помолим за отсрочка от няколко дни? Но Църквата е оплела здраво момичето в паяжината на разпитите, и сега вече никога няма да я пуснат.
Всичко, което високообразовани мъже могат да направят, за да прикрият една проста истина, да накарат една жена да се усъмни в онова, което чувства, да объркат мислите ѝ, е сторено. Използват познанието си като остен, с който я тласкат в една посока, а после — в друга, докато най-накрая я хващат в капана на противоречията, които тя не може да проумее. Понякога ѝ отправят обвинения на латински и тя ги гледа, объркана от звука на този език, на който е чувала да се говори само в църква, по време на любимата ѝ литургия. Как биха могли същите тези звуци, тези познати, обичани тонове, толкова тържествени и мелодични за нея, сега да бъдат самият глас на обвинението?
Понякога повдигат скандални обвинения срещу нея с думите на собствения ѝ народ, стари, простовати клюки от родното ѝ село Домреми, за суета, за фалшива гордост. Твърдят, че тя зарязала някакъв мъж преди брака, говорят, че избягала от почтените си родители, казват, че работила в кръчма и раздавала щедро услугите си като някоя селска пачавра, заявяват, че придружавала войската като обикновена развратница, казват, че тя не е Дева, а блудница, и че всички го знаели.
Налага се Ан, самата добросърдечна дребничка херцогиня Бедфорд, да потвърди, че Жана е девица, и да настоява на войниците, които я пазят, да се забрани да я докосват или тормозят. Трябва да им се заяви, че не е богоугодно да посягат на нея. После, веднага щом тази заповед е дадена, казват, че след като сега Жана е в безопасност, закриляна от обещанието на херцогинята, тя няма оправдание да носи мъжки дрехи и трябва да облече рокля; защото — казват ѝ — отсега нататък е грях, смъртен грях, да носи панталони.
Замайват ѝ главата, объркват я непоносимо. Те са високопоставени служители на Църквата, а Жана е селско момиче, набожно момиче, което винаги е изпълнявало заповедите на свещеника, докато чуло гласове на ангели, които ѝ казали да направи нещо повече. Накрая тя рухва и се разплаква като дете, облича роклята, както ѝ заповядват, и признава всички грехове, които ѝ приписват. Не знам дали изобщо разбира дългия списък. Поставя върху признанията си своя знак — пише името си, а после изписва до него кръстче, сякаш за да отрече подписа си. Признава, че не е имало никакви ангели и никакви гласове, и че дофинът е само дофин, а не крал на Франция, че коронацията му е била недействителна, а красивите ѝ доспехи са оскърбление към Бога и човека, и че тя е момиче, глупаво момиче, опитало се да води зрели мъже, сякаш е можела да го стори по-добре от тях. Тя заявява, че е била суетна глупачка, щом си е позволила да мисли, че едно момиче може да предвожда мъже, тя е жена, давала съвети, по-лоши от онзи, даден на Адам от Ева, тя е помощничка на самия дявол.
— Какво? — изревава херцог Бедфорд. Ние гостуваме на съпругата му, херцогинята, седнали в покоите ѝ пред хубав огън, един свирач дърпа струните на лютня в ъгъла, на всяка маса има малки чаши, пълни с най-добро вино, всичко е елегантно и красиво; но чуваме ужасяващия му рев през две затворени врати.
Чуваме вратите да се затръшват, когато самият граф Уорик изтичва от покоите на херцога да разбере какво се е объркало, и в този издайнически изблик на ярост виждаме — сякаш някога изобщо сме се съмнявали — че тези англичани никога не са искали Църквата да се пребори с душата на една объркана девойка и отново да я вразуми, да я накара да се изповяда, да се разкае и да получи опрощение — от самото начало това е било просто лов на вещици с ясната цел да се намери вещица, клада, която търси главня за разпалването си, Смъртта, очакваща една девойка. Херцогинята отива до вратата и слугите я разтварят пред нея, за да можем всички да чуем, съкрушително ясно, как съпругът ѝ крещи на епископа Пиер Кошон, Кошон-съдията, Кошон — човекът, който явно представлява тук — едновременно — Бог, правосъдието и Църквата.