Вече треперя, това е кошмар. Хватката му е по-силна от всякога, но ястребовото му лице се приближава все повече и повече, и сега той шепне в ухото ми. Започвам да си мисля, че е полудял. Гледа ме, сякаш иска да ме изяде, и аз изпитвам разтърсващото усещане, че пред мен се разтваря свят, който не искам да познавам.
— Не, не — прошепвам. Но после, понеже той не ме пуска, а ме притиска по-плътно, внезапно ме обзема гняв. Изведнъж си спомням коя съм, каква съм.
— Ако е угодно на ваша светлост, аз съм девица — казвам: думите се изсипват като водопад. — Девица от Люксембургската династия. Мен никой не ме е докосвал, никой мъж не би дръзнал. Бях повереница на госпожица дьо Люксембург, девица като самата мен. Като девица имам дори силата да уловя еднорог. Не е редно да ми се задават подобни въпроси…
Откъм стаята на херцогинята се чува шум, вратата зад нас внезапно се отваря и той веднага ме пуска, като момче, което хвърля откраднат сладкиш. Обръща се и протяга двете си ръце към грозноватата си, дребна съпруга.
— Скъпа моя! Бях тръгнал да те търся.
Ясният ѝ поглед обхваща всичко — пребледнялото ми лице, смъкналата се назад качулка, и престорената му добродушна веселост.
— Е, ето ме — казва тя сухо. — Така че не е нужно да търсите повече. Освен това виждам, че вместо мен сте намерили малката Жакета Сен-Пол.
Отново правя реверанс, а той ме поглежда така, сякаш ме вижда за първи път.
— Добър ден — казва небрежно, а на жена си казва поверително: — Трябва да вървя. Ще объркат всичко. Трябва да вървя.
Тя му кимва с непринудена усмивка, той се обръща и излиза: хората му потеглят след него с тежка стъпка. Предполагам ужасено, че съпругата му Ан ще ме попита дали съпругът ѝ е говорил с мен, какво е казал, какво съм правела с него в тъмния коридор, защо ми е говорил за любов и трубадури. Защото не бих могла да отговоря на такива въпроси. Не зная какво правеше той, не зная защо ме сграбчи. Призлява ми и коленете ми се разтреперват, като си помисля за блесналите му очи, приковани върху лицето ми, и за неприличния му шепот. Но знам, че той нямаше право. Знам също, че се защитих, и знам, че онова, което казах, е вярно: аз съм девица, толкова непорочна и чиста, че мога да уловя еднорог.
Но онова, което става в действителност, е по-лошо, далеч по-лошо: тя просто ме гледа, спокойно, и чувството на обида бавно се оттича от мен, защото тя не ме пита какво съм правила със съпруга ѝ: гледа ме, сякаш вече знае. Оглежда ме от горе до долу, сякаш знае всичко. Отправя ми лека, разбираща усмивка, сякаш ме има за някаква малка крадла, сякаш току-що ме е хванала с ръка в кесията ѝ.
Лорд Джон, херцог Бедфорд, постига своето, великият граф Уорик постига своето, видните благородници на Англия постигат своето. Жана, останала без съветници, които да я защитават, променя решението си относно своята изповед, сваля женската рокля и облича отново момчешките дрехи. Обявява на всеослушание, че е сгрешила, като е отрекла, че чува гласове, сбъркала е, че се е признала за виновна. Тя не е еретичка, не е идолопоклонница, не е вещица, хермафродит или чудовище, отказва да се признае за виновна в подобни неща, не може да се застави да признае грехове, които никога не е извършвала. Тя е момиче, напътствано от ангелите да открие принца на Франция и да го призове за величие. Чула е ангели, те са ѝ казали да го короняса като крал. Тя твърди, че това е Божията истина — и затова челюстите на Англия щракват с наслада и се затварят върху нея.
От стаята си в замъка виждам кладата, докато я издигат още по-високо. Построяват трибуна, от която благородниците да наблюдават зрелището, сякаш това е турнир, и прегради, за да възпират хилядите, които ще дойдат да гледат. Най-накрая леля ми поръчва да си сложа най-хубавата рокля и високата шапка и да я придружа.
— Болна съм, не мога да дойда — прошепвам, но този път тя е непреклонна. Не може да бъда извинена, трябва да присъствам. Трябва да ме видят, до леля ми, до Ан, херцогиня Бедфорд. Трябва да изиграем ролята си в тази сцена като свидетели, като жени, които приемат управлението на мъжете. Ще бъда там, за да покажа какви трябва да бъдат момичетата: девици, които не чуват гласове, жени, които не си въобразяват, че знаят нещо по-добре от мъжете. Леля ми, херцогинята, и аз представяме жените такива, каквито мъжете биха искали те да бъдат. Жана е жена, която мъжете не могат да приемат.
Стоим под лъчите на топлото майско слънце, сякаш чакаме тръбния сигнал за началото на турнир. Тълпата около нас е шумна и весела. Малко са хората, които мълчат, някои жени държат разпятия, една-две са положили ръце върху кръстчетата, окачени на шиите им; но повечето хора се наслаждават на деня, който ще прекарат навън, чупят орехи и отпиват големи глътки от плоски шишенца — весел излет в слънчев майски ден и ободряващото зрелище на публично изгаряне в края му.