— Той е много стар — казвам тихо, като насочвам тази реплика към майка ми.
— Не много. Малко над четирийсетте — казва тя.
— А вие, мисля, ми казахте, че е болен — обръщам се към баща си.
— Толкова по-добре за теб — казва майка ми. Вероятно иска да каже, че един възрастен съпруг може да не бъде толкова взискателен, колкото един млад мъж, а ако умре, още на седемнайсет мога да бъда вдовстваща херцогиня, което би било единственото по-добро нещо от това да бъда херцогиня на седемнайсет.
— Не съм очаквала такава чест — казвам със слаб глас на двамата. — Може ли да ми бъде спестена? Боя се, че не съм достойна.
— Ние принадлежим към най-изтъкнатата фамилия в християнския свят — казва надменно баща ми. — Родственици сме на императора на Свещената Римска Империя. Как да не си достойна?
— Не можеш да бъдеш освободена от това задължение — казва майка ми. — Всъщност, би била глупачка, ако изпитваш нещо друго освен възторг. Всяко момиче във Франция и Англия би дало дясната си ръка за подобен брак. — Тя помълчава и прочиства гърло. — Той е най-видният благородник във Франция и Англия след краля на Англия. И ако кралят умре…
— Да пази Бог от това — казва припряно баща ми.
— Да не дава Господ, наистина; но ако кралят умре, тогава херцогът ще бъде престолонаследник на Англия, а ти ще бъдеш кралица на Англия. Какво мислиш за това?
— Не съм мислила за брак с човек като херцога.
— В такъв случай помисли си сега — казва баща ми отривисто. — Защото той пристига тук през април, за да се ожени за теб.
Чичо ми Луи — освен канцлер на херцога е и епископ на Теруан — е едновременно домакин и свещеник на тази уредена от самия него сватба. Устройва прием за нас в епископския си дворец, а Джон, херцог Бедфорд, пристига с хората си, облечени в червено-белите цветове на Англия, докато аз стоя на входа на двореца, в рокля с възможно най-бледожълтия цвят, с воал от прозрачна златиста материя, който се спуска плавно от високата ми диадема.
Неговият паж изтичва напред, за да задържи коня му, друг коленичи на земята до него, а после се отпуска на ръце и колене — живо стъпало за слизане от коня. Херцогът слиза тежко от седлото върху гърба на мъжа, а после се смъква на земята. Никой не коментира това. Херцогът е толкова велик човек, че неговите пажове приемат за чест той да стъпва върху тях. Оръженосецът поема шлема му и подсилените с метал рицарски ръкавици, и отстъпва встрани.
— Милорд.
Чичо ми, епископът, поздравява господаря си с очевидна привързаност, а после свежда глава да целуне ръката му. Херцогът го тупва по гърба, а после се обръща към баща ми и майка ми. Едва когато размяната на любезности с тях приключва, той се обръща към мен и пристъпва напред, улавя двете ми ръце, придърпва ме към себе си и ме целува по устата.
По брадичката му е набола груба четина, дъхът му е лош; изпитвам чувството, че ме ближе хрътка. Лицето му ми се струва много едро, когато се навежда към мен, и пак много голямо, докато се отдръпва. Не спира, за да ме погледне или да се усмихне, само тази единствена агресивна целувка, после се обръща към чичо ми и казва: „Нямате ли вино?“, и те се засмиват, защото това е тайна шега между тях, основана на дългогодишното им приятелство, и чичо ми влиза вътре начело, майка ми и баща ми ги следват, а аз стоя изоставена за миг, загледана след по-възрастните, с оръженосеца до себе си.
— Милейди — казва той. Предал е на някой друг доспехите на херцога, и сега ми се покланя и докосва почтително шапката си. Тъмната му коса е подстригана в прав бретон над веждите, очите му са сиви като каменна плоча, но цветът им сякаш прелива в синьо. Усмивката му е странно крива, сякаш нещо го забавлява. Зашеметяващо красив е, чувам как придворните дами зад мен шушукат леко. Покланя се и ми предлага ръката си, за да ме отведе вътре. Слагам длан върху неговата и усещам топлината на ръката му през меката кожа на ръкавицата му. Изведнъж той смъква ръкавицата, така че пръстите му държат моите. Струва ми се, че бих искала да вземе ръката ми в своята, да положи топлата си длан върху моята. Имам чувството, че бих искала да прегърне раменете ми, да ме сграбчи за талията.
Тръсвам глава да проясня ума си от подобни нелепи мисли, и казвам рязко, като непохватно момиче: „Ще вляза сама, благодаря ви“, пускам ръката му и влизам след тях вътре.
Тримата мъже седят с чаши вино в ръце, майка ми се е разположила в една прозоречна ниша и наблюдава как слугите носят малки сладкиши и доливат чашите им. Отивам до нея с придворните ѝ дами и двете ми малки сестри, които са облечени в най-хубавите си дрехи и им е оказано доверието да стоят с възрастните в този изключително важен ден. Иска ми се да бях на осем години, като Изабел, да можех да гледам Джон, херцог Бедфорд, да се дивя на величието му и да знам, че няма да ми каже нищо, че няма дори да ме забележи. Но вече не съм малко момиче, и когато го поглеждам от другия край на залата, забелязвам, че той несъмнено ме вижда, гледа ме с някакво жадно любопитство, и този път няма къде да се скрия.