— Сега ще отпратя войниците, които са откраднали стоките, ще освободя командира им, и ще назнача нов комендант на Кале — казва кратко съпругът ми. Поглежда покрай мен към оръженосеца. — Това ще бъдете вие.
— Аз ли, милорд?
— Да.
— За мен е чест, но…
— Възразявате ли?
— Не, милорд, разбира се, че не.
Съпругът ми се усмихва на принудения да замлъкне млад мъж:
— Това е добре. — На мен казва: — Този млад мъж, мой оръженосец и приятел, сър Ричард Удвил, се е сражавал в почти всички кампании тук, във Франция, и беше посветен в рицарско звание на бойното поле от моя брат, покойния крал. Баща му също беше на служба при нас. Той няма още и трийсет години, но не познавам по-предан или по-надежден човек. Той може да командва този гарнизон и аз съм сигурен, че докато е тук, няма да има никакви метежи и никакви оплаквания, дори никакви дребни кражби. И заповедите ми няма да бъдат оспорвани. Вярно ли е това, Удвил?
— Съвсем вярно, сър — казва той.
А после тримата минаваме през тъмния, кънтящ вход на крепостта и продължаваме нагоре по калдъръмените улици, покрай обесените метежници, които се люлеят безмълвно на бесилките, край кланящите се граждани, до замъка на Кале.
— Тук ли трябва да остана сега? — пита Удвил, сякаш се интересува просто къде ще пренощува.
— Не още — казва съпругът ми. — Имам нужда от вас до себе си.
Оставаме само за три нощи — време, достатъчно, за да може съпругът ми да уволни половината войници от гарнизона и да повика от Англия други, които да ги заместят, достатъчно дълго, за да предупреди командира им, че ще бъде заменен от сър Ричард Удвил, а после потегляме отново с тропот надолу по калдъръмените улици, излизаме през портата и поемаме на юг, по пътя за Париж: Удвил отново е начело на отряда, аз — върху тромаво пристъпващия кон на войника, а съпругът ми — потънал в мрачно мълчание.
Яздим два дни, преди да видим господарската къща на имението Батьолиер, издигаща се над безлюдната крайградска околност. Зад имението има разорани ниви и малки мандри, които постепенно отстъпват място на заобикалящите градските стени малки зеленчукови градини със зеленчуци за продан. Влизаме през северозападната порта, близо до Лувъра, и виждаме веднага моя парижки дом, Отел дьо Бурбон, една от най-величествените къщи в града, както приляга на владетеля на Франция. Намира се до кралския дворец Лувър и гледа на юг, към реката. Прилича на сграда от марципан, цялата в кулички и покриви, кули и балкони. Трябваше да предположа, че ще е величествена сграда, след като видях замъка на негова светлост в Руан; но когато стигаме до големите порти, се чувствам като принцеса в приказка, която въвеждат в крепостта на някой великан. Навсякъде наоколо се простира укрепена стена, а на всяка порта има караулна будка, което ми напомня, ако има опасност да забравя, че моят съпруг може и да е владетелят тук, но не всички го признават за представител на богопомазания крал. Онзи, когото мнозина предпочитат да наричат крал на Франция, е недалеч, в Шинон, наблюдава отблизо земите ни и подклажда неприятности. Онзи, когото ние наричаме крал на Франция и Англия, е на сигурно място в Лондон, но е твърде беден, за да изпрати на моя съпруг парите и войската, които са му нужни, за да държи тези вероломни земи в подчинение, твърде слаб, за да заповяда на своите лордове да дойдат да се бият под нашия флаг.
Негова светлост ми дава няколко дни свобода, за да се ориентирам в новия си дом, да открия кутията с накитите на предишната херцогиня и гардеробната ѝ, пълна с кожи и изящни рокли, а после идва в стаята ми след утринната молитва и казва:
— Ела, Жакета, днес имам работа за теб.
Следвам го, подтичвайки като кученце по петите му, докато ме води през галерията, където изобразените върху гоблените богове ни гледат надменно, до двойната врата в дъното ѝ, охранявана от двама въоръжени войници, където стои и неговият оръженосец, Удвил, облегнат на перваза. Когато ни вижда, той скача и ми се покланя ниско.
Стражите разтварят със замах вратите и ние влизаме вътре. Не зная какво съм очаквала: със сигурност не и това. Първо се вижда стая с размерите на голяма зала, но с вид на библиотека в манастир. Навсякъде има лавици от тъмно дърво, а по тях се виждат свитъци и книги, заключени зад месингови решетки. Има високи маси и високи столове, можеш да седнеш на някое писалище, да разгърнеш някой свитък и да го четеш спокойно, без да бързаш. Има маси, приготвени за работа, с мастилници и подострени пера и листове хартия, готови за водене на бележки. Никога не съм виждала подобно нещо извън някое абатство, и поглеждам съпруга си с ново уважение. Похарчил е за това цяло състояние: всяка една от тези книги сигурно е струвала колкото накитите на херцогинята.