Гауен го загледа внимателно. Кралицата на феите бе казала нещо подобно — „син на сто крале“. Тези думи го караха едновременно да пламва и да се вледенява. Тя бе обещала да дойде за него. Може би тогава щеше да му обясни какво означават думите й. Усети, че сърцето му бие силно и сам не можа да разбере от страх или от нетърпеливо очакване.
Колкото повече намаляваше луната, чийто пълен лик я бе посрещнал при пристигането й на Авалон, толкова повече Кайлеан навлизаше в ежедневието и й се струваше, че никога не е излизала оттук. Рано сутрин, когато друидите се изкачваха на Тор, за да поздравят зората, жриците изпълняваха своите ритуали пред запаления огън в огнището. Привечер, когато приливът надигаше нивото на водите в тресавищата, те се обръщаха на запад, за да изпратят залязващото слънце. През нощта Тор принадлежеше на жриците; имаше ритуали за новолуние, за пълнолуние и за нощта на тъмната луна.
Удивително е, мислеше си тя, докато вървеше с Ейлунед към складовете, колко бързо се изграждат традициите. Още не бе минала година, откак жриците се бяха установили на Свещения остров, и Ейлунед вече приемаше нещата, които Кайлеан бе предложила да вършат, като закон, сякаш се вършеха все така поне от стотина години насам.
— Помниш ли, когато Ходещия по вода дойде за първи път, ни донесе торба овес. А днес, когато дойде да си вземе билките, не донесе нищо. — Ейлунед, забързана надолу по пътеката, не спираше да говори. — Не разбираш ли, Повелителко, така не може да продължава. Достатъчно малко на брой са обучените ни жрици, които могат да лекуват и хора, които се отплащат по някакъв начин. А ти настояваш да приемаме всяко сираче. Не мислиш как ще изхраним всички и как ще пренасяме толкова храна през водата!
— Той не е някакво сираче, а синът на Ейлан!
— Ами да го вземе тогава Бендейгид, нали му е дядо!
Кайлеан си припомни последния си разговор със стареца и поклати глава. Бендейгид беше луд от ярост. Ако зависеше от нея, той никога нямаше да узнае, че Гауен е оживял.
Ейлунед отмести резето, за да отвори вратата на склада им. Щом вратата се открехна, нещо сиво се шмугна покрай краката им към храстите. Ейлунед изпищя и отскочи назад. Кайлеан я задържа, за да не падне.
— Проклето да е това отвратително животно! Проклето да е…
— Млъкни! — Кайлеан я разтърси. — Нямаш никакво право да проклинаш това създание — то си търси храна, също както и ние. Нямаме право и да отказваме помощ на когото и да било, особено пък на Ходещия по вода — нали той ни превозва насам и натам, и кажи-речи нищо не взема в замяна!
Ейлунед се извърна със заплашително пламнали бузи.
— Изпълнявам само това, което сама ми нареди! — развика се тя. — Как можеш да разговаряш така с мен?
Кайлеан я пусна и въздъхна.
— Нямах намерение да те обиждам, нито пък да те упреквам, че не се справяш със задълженията си. Ние сме отскоро тук и още се учим — не знаем какво можем и какво не можем, от какво се нуждаем и от какво — не. Знам единствено, че спасяването ни не би имало смисъл, ако цената му е да станем също тъй груби и алчни като римляните. Тук сме, за да служим на Богинята. Не можем ли да имаме вяра, че тя ще ни покаже верния път?
Ейлунед поклати глава, но все пак лицето й възвърна нормалния си цвят.
— Нима Богинята би искала да загинем от глад? Виж — тя дръпна встрани каменната плоча, която покриваше ямата, където складираха храната, и посочи: — ямата е полупразна, а до средата на зимата остава още една луна!
„Ямата е наполовина пълна“, искаше да отвърне Кайлеан, но нали бе възложила на Ейлунед да се грижи за храната тъкмо поради склонността й да се безпокои от такива неща?
— Има още две такива ями, при това пълни догоре — отвърна тя спокойно. — Все пак, правилно постъпи, че ми показа тази.
— В складовете на Вернеметон имаше зърно, достатъчно за няколко зими, а сега имат и по-малко гърла за изхранване — отбеляза Ейлунед. — Не може ли да поискаме да ни пратят припаси оттам?
Кайлеан притвори очи. Видя отново пред себе си купчината пепел, която остана от Дома на девиците. Така беше — нито Ейлан, нито много от останалите щяха да имат нужда от храна — не само през тази зима, а никога вече. Опита се да си каже, че предложението на Ейлунед е разумно, че тя не е искала да й причини болка.
— Ще попитам — Кайлеан си наложи да отговори спокойно. — Но ако е вярно това, което се говори, че няма вече да има жени-жрици в Горския храм, не бихме могли да разчитаме на тях да ни подкрепят още една година. Освен това ще е по-добре народът в Дева да ни забрави. Арданос се бе набъркал в плановете на римляните и едва не причини голямо нещастие. Струва ми се, че не бива да се набиваме на очи — а ако съм права, ще се наложи да намерим начин да се изхранваме тук сами.