— Това е твоя работа, Повелителко. Но аз съм тази, която разпределя запасите, които вече имаме — каза Ейлунед и върна каменната плоча на мястото й.
„Не, това е работа на Богинята“, мислеше Кайлеан, докато двете продължаваха да броят бъчвите и чувалите. „Заради Нея сте тук, и никога не бива да го забравяме.“
Действително, и тя, и повечето от по-възрастните жрици не познаваха друг дом освен храма. Но те умееха да вършат много неща, и биха били добре дошли в дома на не един британски племенен вожд. Нямаше да им е лесно да се разделят, но поне нито една от тях нямаше да умира от глад. Бяха дошли тук да служат на Богинята по призвание, и щом Тя имаше нужда от жрици, значи, щеше да намери начин и да ги изхрани, мислеше си Кайлеан с лека усмивка.
— … но не мога да върша всичко сама — тъкмо казваше Ейлунед. Кайлеан осъзна стреснато, че от известно време чува говора на другата жена само като постоянен шум на фона на собствените си мисли. Тя вдигна въпросително вежди.
— Не можеш да очакваш от мен да следя къде отиват всяка ряпа и всяко ечемичено зърно! Накарай някое от тези момичета да си заслужи храната, като ми помага!
Кайлеан се намръщи. Продължаваше да следи мисълта, която й бе хрумнала внезапно. „Ето го отговора — каза си тя — Богинята ми го прати.“ Момичетата, които живееха тук, бяха добре обучени и можеха да се справят с всяко домакинство в тази страна. Защо да не вземат при себе си дъщерите на заможни хора и да ги обучават, преди да им дойде време да се омъжат? Римляните не се интересуваха от това, какво вършат жените — не правеха и най-малък опит да разберат.
— Ще имаш помощнички — каза тя на Ейлунед. — Ти ще ги обучаваш как да се справят със задълженията на една домакиня, Киа ще ги учи да свирят и пеят, а аз ще им разказвам легендите на нашия народ и ще им преподавам друидската мъдрост. Какви ще бъдат тогава песните, които те ще пеят един ден на децата си, как мислиш? Какви приказки ще им разправят?
— Сигурно нашите, но…
— Нашите — кимна Кайлеан, — а бащите — римляни, които виждат децата си веднъж дневно, на вечеря, изобщо няма да се интересуват от това. Римляните са убедени, че нищо от това, което вършат жените, няма значение. Но те и не подозират, че целият този остров може да им бъде отнет от децата на жените, обучени на Авалон!
Ейлунед сви рамене и се усмихна — разбра я само наполовина. Но докато Кайлеан вървеше с нея и продължаваха да проверяват запасите, мислите й продължаваха да препускат. Отсега можеше да се сети за едно от момичетата, които живееха при тях — малката Алиа, която не бе годна да води живот на жрица. Тя щеше да се върне у дома и да съобщи новината, а друидите щяха да се погрижат и мъжете от благороден произход, които все още държаха на старите нрави и обичаи, да научат същото.
Нито римляните с огромните си армии, нито християните с разказите си за вечно проклятие можеха да надделеят над първите думи, които едно дете чува в прегръдките на майка си. Рим можеше да владее телата на хората, но Авалон, мислеше тя с нарастващо въодушевление, Свещеният остров, скрит на сигурно място сред тези блатисти земи, щеше да повелява над душите им.
Гауен се събуди много рано и продължи да лежи буден. Прекалено много неща изпълваха съзнанието му, за да може да заспи отново, макар че малкият къс небе, който той виждаше през една пукнатина на кирпичената стена на колибата, едва сега почваше слабо да бледнее от светлината на идващия ден. Бранос все още похъркваше в съседното легло, но навън се чу нечие покашляне и шумоленето на дрехи. Гауен надникна и видя, че небето е все още тъмно, но една розова ивица на изток вече показва къде ще се зазори.
От една седмица беше на Авалон и вече бе почнал да научава разни неща. Мъжете, които сега се събираха в голямата зала на друидите, се готвеха за свещенослужението, което предшестваше настъпването на деня старите жреци бяха облечени в бяло, а тези, които все още се обучаваха — в сиво. Процесията се движеше безмълвно — Гауен знаеше, че никой няма да отрони дума, докато дискът на слънцето не се издигнеше високо над хълмовете. Денят щеше да е хубав; не можеше да не разбира поне малко от предсказване на времето, след като бе живял в друидски храм още от раждането си.
Измъкна се от леглото и се облече тихичко, за да не смути съня на стария жрец — добре че не го бяха оставили в Дома на девиците, където щяха да го ПАЗЯТ като момиче — и се измъкна от колибата. Вън цареше сумрак, не беше се ЗАЗОРИЛО, но вятърът носеше свежия полъх на утрото. Гауен си пое дълбоко дъх.