Когато зрението й се възвърна, видя Вивиан, коленичила пред нея.
— Какво чувстваш?
Ана прехапа устни, защото болката, която вече редовно я пронизваше през последната седмица, стегна мускулите на корема й. Този път обаче болката стигаше до утробата й. Издиша дълбоко и отново си пое дъх.
— Ще се оправя — каза тя. — Помогни ми да стана.
Вивиан имаше силни ръце. Ана успя да се изправи и да стъпи здраво на краката си. Щом застана права, усети как топла струя започва да тече по бедрата й, и като погледна надолу, видя как водата изтичаше от нея и попиваше в земята.
— Какво става? — извика Вивиан. — Да не кървиш? О… — изведнъж свърза това, което виждаше, с уроците по акушерство, които бе имала като всяка бъдеща жрица. Пребледня, преглътна и погледна въпросително майка си.
— Точно така — отвърна с гримаса Ана на обърканото момиче. — Започва.
Вивиан гледаше с удивление как коремът на майка й се деформира в поредната контракция. Ана спря да ходи, вкопчи се в ръба на масата и си пое дълбоко дъх. Не можеше да понася дрехи по себе си, затова бяха напалили огън в огнището, за да не мръзне. Вивиан се потеше в тънката си роба, но Юлия, която бе най-опитната бабуваха сред тях, и старата Елен явно се чувстваха съвсем удобно пред огъня.
Родилните мъки на Ана продължаваха вече с часове. Вивиан си помисли за пореден път, че начинът, по който човешките същества идват на белия свят, е извънредно странен. Като че ли бе по-лесно да повярваш на старите римски приказки за раждания от лебедови яйца и какви ли не други небивалици. Бе гледала как раждат животните като малко момиче, в селския дом на Нейтен, но това бе много отдавна. Спомняше си как малките, гърчещи се новородени същества излизаха от утробата, но тогава не бе обръщала голямо внимание на това, което виждаше. Сега съвсем ясно виждаше мускулите, които се гърчеха под кожата на майка й.
Ана въздъхна и се поизправи, за да облекчи гърба си.
— Да те разтрия ли? — попита Юлия. Ана кимна и се подпря по-здраво на масата, докато другата жена масажираше гърба й.
— Как намираш сили да ходиш? — попита Вивиан. — Би трябвало да си смъртно уморена. Няма ли да ти е по-леко, ако легнеш? — тя посочи към леглото, където сламеникът бе покрит с чист чаршаф.
— Да, уморена съм — отвърна през стиснати зъби майка й, — но няма… — тя спря и помоли с жест Юлия да почака, докато контракцията премине — няма да ми е по-леко. Когато съм права, тя се смъква надолу от собственото си тегло.
— Защо си толкова сигурна, че е момиче? — възкликна Вивиан. — Ами ако все пак е момче? Кой знае, може да посрещаме дългоочаквания защитник на Британия!
— Точно сега — отвърна задъхано раждащата жена — ще съм благодарна и на хермафродит, стига да излезе по-бързо.
Юлия направи знак, с който се пропъждаше злото, и Вивиан примигна. Този път болката бе по-продължителна и когато премина, челото на Ана бе потънало в пот.
— Може би все пак си права… Искам да полегна за малко.
Ана пусна ръба на масата, и Вивиан й помогна да си легне. Очевидно така я болеше повече, но точно сега най-важно й се струваше да може да опъне за малко краката си.
— При всяко раждане настъпва един момент… когато ти се иска просто да се откажеш… — Ана притвори очи, дишайки съсредоточено, за да посрещне следващия прилив на болката. — Момичетата викат майките си… Дори и жриците. Чувала съм ги неведнъж. И аз виках майка си, когато раждах за първи път.
Вивиан седна по-близо до нея. При следващия пристъп на болката Ана стисна с все сили ръката й. От силата, с която я стискаше майка й, разбра колко й струва да не вика на глас.
— И този момент настъпил ли е?
Ана кимна със затворени очи. Вивиан се вгледа в измъченото й лице и прехапа устни от болка, когато пръстите на майка й отново се впиха в ръката й. „Изтърпяла е всичко това, за да мога аз да видя белия свят…“ Тази мисъл й минаваше за първи път. През последните пет години се бе противопоставяла постоянно на майка си с единственото желание да докаже, че тя е права. Но сега самата Ана бе в ръцете на Богинята и цялата й сила не можеше да й помогне. Последното, което бе очаквала Вивиан, бе майка й да допусне тя да я види толкова безпомощна и ранима.
Болката отмина и остави Ана задъхана и изтощена. Измина известно време, без да се върне — болките идваха на пристъпи като дъжд в лятна буря.
Вивиан се изкашля.
— Защо поиска да бъда при теб, когато раждаш?
— Това е част от обучението на жриците — да знаят как децата идват на белия свят…
— Защо точно твоето дете? Можех да добия същия опит, като помагам на някоя жена от народа на древните…