Ана поклати глава.
— Те изтърсват бебетата си като котенца. И на мен самата ми бе много по-лесно първите три пъти. Казват, че първия път е най-трудно, но моето тяло като че ли е забравило как се ражда. — Тя въздъхна. — Исках да видиш… че има неща, над които дори Повелителката на Авалон няма никаква власт.
— Но ти дори не искаш да бъда жрица. Какво значение има тогава дали знам нещо или не? — В гласа на Вивиан се долавяше обида.
— Нима мислиш, че аз не искам да те видя посветена жрица? Да. Да, сега разбирам какво си мислила. Причината… — тя се прекъсна и поклати глава. — Дългът на майката и на Върховната жрица не винаги съвпадат. Това дете може да е момче, а дори да е момиче, да няма дарба за жрица. Не мога да си позволя да те излагам на риск, преди да знам… — нов пристъп на болката пресече думите й.
„Така мисли жрицата. А майката?“ Вивиан не се осмели да произнесе въпроса си на глас.
— Помогни ми да стана — каза Ана прегракнало. — Ако лежа, ще върви по-бавно.
Вивиан й помогна да се изправи. Ана се хвана здраво за рамото й. Вивиан, защото имаше точно нейния ръст, можеше да я държи най-удобно за разлика от останалите две жени. Ана винаги изглеждаше висока и внушителна — дъщеря й сякаш сега разбираше колко много си приличат двете.
— Говори ми… — каза Ана, докато двете крачеха напред-назад из стаята и спираха, когато болката връхлетеше, — разкажи ми… за Мона… и фермата.
Вивиан я погледна изненадано. Винаги бе мислила, че Ана изобщо не се интересува как е минало детството й. Дори понякога имаше чувството, че е забравила и името на Нейтен. Но жената, която бе увиснала задъхана на ръката й, нямаше нищо общо с майката, която познаваше, и съчувствието отвори сърцето й и спомените се занизаха. Вивиан говореше за зеления, брулен от ветровете остров, с малки горички, скупчени на брега откъм континента. От другата страна, откъм големия сив океан, имаше само гола пустош. Разказа й за разпилените камъни на някогашния друидски храм, за това, че старите фамилии все още служат там на старите богове — тези, които бяха оцелели от кланетата на римляните. Разказа й за селския дом на Нейтен, спомни си за теленцето, което бе успяла да спаси.
— Сега трябва да е стара крава и сигурно има много теленца.
— Сигурно е бил щастлив животът ти там… Надявах се да е така, когато те дадох на Нейтен.
Болката отмина и те отново закрачиха, но вече много по-бавно.
— Ще дадеш ли и това дете на отглеждане? — попита Вивиан.
— Така е редно… Дори ако се окаже съвсем ясно, че е родена за жрица — каза Ана. — Но времената са такива, че се чудя дали някъде е останало сигурно място, където бих могла да дам детето.
— Защо пък да не остане тук? Когато дойдох, всички непрекъснато повтаряха, че съм прекалено голяма, за да започвам едва сега обучението си.
— Мисля… — каза Ана внезапно, — че ще е по-добре да легна.
Кървава струйка се стичаше по бедрото й. Юлия дойде да я прегледа и каза, че нещата се развиват добре, колкото и невероятно да се струваше това на Вивиан.
— По-добре е… ако детето е поживяло във външния свят… за да има опит — поде отново Ана. — Анара отрасна тук. Струва ми се, че до голяма степен на това се дължеше слабият й характер. — Тя млъкна; съсредоточи се и челюстта й се стегна, когато стисна зъби, за да посрещне новата болка.
— Какво всъщност стана с нея? — прошепна Вивиан и се наведе съвсем близо до майка си. — Как умря сестра ми?
За миг реши, че този път майка й ще отговори. После видя, че изпод стиснатите й клепачи се стича сълза.
— Моята Анара… Беше толкова красива… Никак не приличаше на нас — прошепна Ана. — Косата й блестеше като житни класове на слънцето. И винаги искаше да се хареса всекиму…
„Е да, за разлика от нас!“, каза си с горчивина Вивиан, но премълча.
— Тя настояваше, че е готова за последното изпитание, и аз реших да й повярвам… Исках да е така. Затова я оставих да тръгне. Моля се, Вивиан… — и тя стисна здраво ръката на момичето, — моля се никога да не държиш в ръцете си мъртвата си дъщеря!
— Затова ли отлагаш постоянно моето посвещаване? — попита удивено Вивиан. — Защото се страхуваш?
— За останалите мога да преценя кога е дошло времето, но не и за теб… — Ана тихо изскимтя, почака болката да мине, и поде отново: — Мислех, че съм преценила правилно за Анара… Мислех, че съм права!
— Повелителко, трябва да се отпуснеш! — Юлия се наведе над нея и изгледа сърдито Вивиан. — Остави момичето да поизлезе, а аз ще седя при теб.
— Не — прошепна Ана. — Вивиан трябва да бъде тук.
Юлия се намръщи, но замълча и започна да разтрива леко стегнатия корем на Ана. Във внезапно настъпилата тишина Вивиан долови тих звън на арфа и едва сега разбра, че го е чувала от доста време насам. Мъже не се допускаха при раждащата, но Талиезин сигурно седеше пред вратата.