Малко по-встрани се виждаше бялата лента на пътя, която се виеше между сивкавите хълмове на Мендип. Още по-далеч се виждаха по-меките очертания на Полдънските възвишения. Някъде зад тях трябва да беше Линдинис и големият римски път. Вивиан си каза, че единствено от нея зависи да си избере посоката, в която ще тръгне, и да започне друг, нов живот. Тази възможност тя имаше и преди — но сега имаше избор. Ако искаше, можеше и да се върне. Имаше само една риза на гърба си, а в ръцете си държеше сърповидния ритуален нож — но важното бе, че майка й най-сетне й бе дала свобода.
Наблизо имаше стар дънер. Вивиан седна и се загледа в полета на едно рибарче, което се стрелкаше нагоре-надолу, леко като небесен дух. Слънчеви отблясъци се пречупваха по водата и трептяха по стените на малката плоскодънна лодка, която й бяха оставили. Въздухът още пазеше дневната топлина, но от запад се надигаше ветрец и напомняше за хладния дъх на морето. Вивиан се усмихна и се отпусна под слънчевите лъчи. Дори това, че имаше избор дали да се върне на Авалон или да отиде във външния свят, бе достатъчна победа. Но тя вече бе взела решение.
Толкова нощи й се бе присънвало това последно изпитание, бе си представяла всеки отделен миг, беше обмисляла как да постъпи. Би било жалко всички тези приготовления да отидат напразно. Но не това бе повлияло на решението й. Беше й все едно кой ще наследи титлата Велика жрица един ден — дали тя или малката Игрейн, но държеше да докаже на майка си, че е достойна наследница на своите предци. След като облекчението и радостта от раждането на Игрейн поизбледняха, й бе станало ясно, че двете с Ана няма да престанат да се карат — прекалено много си приличаха. Но вече се познаваха малко по-добре.
Въпреки че целта на Вивиан си бе останала същата, раждането на сестра й малко промени подбудите й. За да докаже зрелостта си, новопридобитата способност да разбира хората около себе си, тя трябваше да издържи изпитанието на жриците. Освен това наистина искаше да се върне — да продължи постоянния спор с майка си, да гледа как Игрейн расте, и да слуша песните на Талиезин.
„Всичко това е много хубаво“, каза си Вивиан, стана и отново закрачи напред-назад. „Но като начало трябва да намеря обратния път.“
Припомни си на какво я бяха учили — „Магията е начин да се насочва овладяната и дисциплинирана човешка воля. Но понякога се налага да се освободиш тъкмо от волята си. Тайната се състои в това да знаеш кога да се владееш и кога да се отпуснеш.“ Сега небето бе чисто, но вятърът откъм морето се усилваше. Той щеше да докара мъглите, дигнали се като влажна въздушна вълна над Сабрина — и тяхното идване бе неумолимо и неотстъпно като прилива.
Не мъглите трябваше да преобрази Вивиан, а себе си.
— Помогни ми, Повелителко на Живота… Без теб не мога да стигна до Авалон. Покажи ми пътя… Помогни ми да разбера тайната — шепнеше тя. Последните думи дойдоха съвсем естествено: — Отдавам ти себе си…
Вивиан седна отново на дънера, отпуснала ръце върху коленете си. Трябваше да потърси собствената си същност. Пое си дъх и издиша с все сила — и с този дъх прогони от съзнанието си всички излишни мисли, които щяха да я отклоняват от пътя й. Вдишваше и издишваше — един път, два пъти, и с всяко издишване съзнанието й се насочваше навътре. Вивиан се рееше в пълния покой на безвремието.
Съзнанието й бе чисто — в него съществуваше една-единствена мисъл. Цялата й същност се насочи надолу, към земята. Тук под нея не се чувстваше непоклатимата основа на Тор — всичко плаваше и се изплъзваше и тя трябваше да поеме тези движения. Колкото и несигурни да бяха тези дълбочини, те все пак бяха източник на сила. Духът на Вивиан приемаше тази сила и тя я чувстваше да преминава през тялото й като мощна вълна и оттам да се насочва към небето.
В първоначалната си екзалтация тя имаше чувството, че душата й се отделя от тялото; но инстинктивните реакции на тялото върнаха целия прилив на силата обратно в земята. После дойде нова вълна, и още една, и още една — Вивиан стоеше права, с издигнати ръце, и силата пулсираше през нея. Потокът се превърна в нематериален стълб от енергия, който минаваше през човешкото и тяло и свързваше небето и земята.
Тя отпусна ръце надолу и после бавно ги повдигна напред. С това движение духът й се издигна и обгърна всичко наоколо. С освободените си сетива тя чувстваше и докосваше всичко около себе си — езерото, блатата и ширналите се поля, хълмовете и морето зад тях. Мъглата трептеше като воал пред погледа й, хладна и все пак пулсираща от сила. Все така затворила очи, Вивиан се обърна с към нея и цялата й същност се преобрази в безмълвен зов.