И мъглата дойде — огромна сива вълна, която заля всичко. Изчезнаха блатата, ливадите и езерото; мъглата неумолимо поглъщаше всичко, докато Вивиан остана сякаш единственото живо същество на света. Отвори очи, но това не промени нищо. Земята бе тъмна сянка в краката й, водата — далечно усещане за движение някъде напред. Затърси опипом и след малко пред нея се очерта бледа сянка — беше малката лодка, но тя изглеждаше почти прозрачна. Мъглата я бе лишила не само от цвят, но и от материална същност.
За променените сетива на Вивиан лодката все пак бе осезаема — когато стъпи в нея, долови познатото поклащане, и разбра, че се откъсват от брега. Земята бе маса от сенки, които изчезнаха за миг. Сега вече нямаше опора и посока. Зрението й на смъртна не можеше да й помогне. Все още имаше избор. Можеше да остане тук до зори, когато утринният бриз щеше да отвее мъглите — или да се опита да намери пътя към Авалон.
Затърси в дълбините на съзнанието си магическите думи. Знаеше, че заклинанието, макар и едно, се изменя в зависимост от това кой го произнася — като че ли всеки път ставаше малко по-различно. Не думите бяха от значение, а действителността, към която се отнасяха.
Вивиан си припомни как веднъж една планина, видяна в определена светлина, се бе превърнала пред очите й във фигурата на спяща богиня. Спомни си и за Граала, който си оставаше обикновена чаша, освен когато го погледнеш с очите на духа. Какво е мъглата, когато не е мъгла? Какво представляваше всъщност преградата между световете?
„НЯМА ТАКАВА ПРЕГРАДА…“
Мисълта изведнъж връхлетя в съзнанието й.
— Какво е мъглата?
„НЯМА НИКАКВА МЪГЛА… ВСИЧКО Е ИЛЮЗИЯ.“
Вивиан се замисли. Ако мъглата бе илюзия, какво бе тогава земята, скрита зад нея? Мираж ли бе Авалон, или може би светът на християните не беше действителен? Мисъл и илюзия се въртяха в безкрайна спирала — извън всякаква логика, и с всяко завъртане отпадаха ограниченията, с които си служеха човеците, за да определят своето битие.
„НЯМА НИКАКВА СЪЩНОСТ…“
Мисълта, която някога бе Вивиан, потръпна от докосването на разрухата. Внезапно прозрение й подсказа, че това бе мракът, в който се бе удавила Анара. Това ли бе крайното познание — че всъщност нищо не съществува?
„НИЩО… И ВСИЧКО…“
— Кой си ти? — изплака духът на Вивиан.
„ТВОЯТА СЪЩНОСТ…“
Но нейната същност бе нищо — трептяща прашинка на прага на небитието; и тогава — в същия миг, или после, или преди — защото тук нямаше Време — тя стана Единосъщност, цяла, всеобхватна, сияние, което преминаваше през световете и изпълваше всичко с действителност, и й даваше начало и край. За миг, равен на вечност, тя беше част от този екстаз.
Сетне, като лист, който се е оказал недостатъчно лек, за да бъде носен от вятъра, съзнанието й закръжи надолу. Тя бавно слизаше, връщаше се, влизаше в себе си; намираше загубените части от личността си. Но тази Вивиан, която се върна в тялото си, вече не бе същата. И когато се върна отново към себе си, новооткритият й глас звънна във вълшебните срички на заклинанието за преминаване — и заклинанието преобрази света.
Тя съзнаваше какво е направила още преди мъглите да започнат да се вдигат. Беше също както веднъж, преди много години, когато бе излязла от една гъста гора с твърдото убеждение, че е тръгнала в погрешната посока. Тогава — между две крачки — нещо трепна в мислите й и тя видя, че е на правилен път.
По-късно, когато Вивиан се опитваше да разбере защо е успяла там, където Анара се бе провалила, стигна до извода, че петгодишната битка с желязната воля на майка й бе укрепила личността й така, че тя можа да устои на докосването на Нищото. Но не искаше да се превъзнася като много съвършена — беше прозряла, че някои не се връщаха от изпитанието, просто защото душите им бяха толкова пречистени, че се сливаха завинаги с божествената Единосъщност — защото не се различаваха от нея, също както капката се влива в морето.
Възторгът от това сливане бе все още толкова жив в съзнанието й, че очите й се насълзиха при мисълта как споменът ще избледнее. Изведнъж си припомни колко отчаяно бе плакала в деня, когато майка й я отпрати с Нейтен. До този ден не си бе позволявала да допусне този спомен в съзнанието си.
— Повелителко… не ме изоставяй! — прошепна тя, и като ехо отнякъде долетя отговорът: „Никога не съм те оставяла и никога няма да те изоставя — в този живот и отвъд него, аз съм до теб…“
Но колкото повече гаснеше вътрешната светлина, толкова просветляваше мъглата около нея — и след миг Вивиан се озова, примигвайки, на силна слънчева светлина.