Очите й обгърнаха водната шир, по която играеха лъчите на слънцето, белия камък на постройките и зелената трева по Тор, и тя разбра, че няма нищо по-красиво — нито на този, нито на който и да било друг от световете. Някой викаше; тя засенчи очите си с ръка и разпозна светлите коси на Талиезин. Очите й затърсиха по-нагоре по хълма и тя се стегна, за да посрещне надигащата се позната болка. Талиезин бе стоял тук и я бе чакал — сигурно още от мига, когато е тръгнала. Нима майка й дори сега не бе проявила интерес дали Вивиан ще успее да се върне или не?
Но тя пропъди тази мисъл; знаеше, че майка й няма да се покаже, за да не признае нито пред другите, нито пред себе си колко много я тревожи мисълта дали голямата й дъщеря ще успее да се върне жива и здрава у дома.
21.
— Горе! Фиви, вдигай! — Игрейн протегна пухкавите си ръчички. Вивиан се разсмя и я вдигна на раменете си. Обикаляха градината по този начин — малката искаше да слиза, за да разучи всичко наоколо, и после да се качи отново на раменете й, за да вижда отвисоко.
— Уф! Най-добре да си те оставя долу, миличко, докато все още имам сили! — На четири години Игрейн вече стигаше до кръста на Вивиан. Не можеше да има никакво съмнение, че е дъщеря на Талиезин — макар че русите коси на малкото момиче имаха медночервеникави оттенъци, дълбоката синева на очите й беше същата.
Игрейн изцвърча от удоволствие и затопурка надолу по алеята, преследвайки една пеперуда.
„Богиньо — мислеше си Вивиан, докато гледаше как блести слънцето по къдриците на сестра й — каква красавица ще стане това дете!“
— Не, мила — извика тя внезапно, защото Игрейн се бе упътила към живия плет от къпини, — тези цветенца не обичат да ги късат!
Беше вече късно. Игрейн бе успяла да дръпне едно клонче и по ръчичката й бяха избили ситни капчици кръв. Момиченцето си пое дъх и ревна с всичка сила. Вивиан дотича и я грабна на ръце, но лицето на Игрейн вече бе станало мораво от рев.
— Тихо, тихо, милото ми, ухапа ли те лошото цвете? Трябва да си по внимателна, нали разбираш? Хайде, Фиви ще целуне болката и тя ще мине!
Вивиан залюля сестра си и писъците започнаха да затихват.
За съжаление дробовете на детето бяха също така добре развити, както и цялата му физика — в резултат всички, които бяха дочули писъците, което ще рече почти цялото население на Авалон, заприиждаха на помощ.
— Само малко се одраска… — започна Вивиан, но видя, че първа сред спасителите е майка й, и веднага се почувства като най-малката ученичка от Дома на девиците въпреки синия полумесец на челото си.
— Мислех, че мога да разчитам на теб да не й се случи нищо!
— Нищо не й се е случило! — избухна Вивиан. — Трябва да свикне да се пази от нещата, които могат да й навредят. Не можеш да я държиш цял живот под похлупак!
Ана протегна ръце към малката и Вивиан й я подаде с нежелание.
— Когато имаш твои деца, ги възпитавай, както намериш за добре, но не ми обяснявай как да възпитавам моите! — изсъска майка й през рамо, докато отнасяше Игрейн.
„Като си толкова разумна майка, защо две от дъщерите, които си отгледала и възпитала, са мъртви, и само тази, която израсна далеч от теб, оживя?“ Пламнала от смущение, защото се бяха карали публично, Вивиан успя да се въздържи и замълча. Не беше чак толкова гневна, за да каже гласно единствените думи, които майка й никога нямаше да прости, дори да отговаряха донякъде на истината.
Изтупа прахта от полата си и отправи строг поглед към двете най-малки момичета, Аела и Силвия.
— Остъргахте ли докрай овчата кожа? — После, защото прочете отговора в смутените им погледи, добави: — Хайде, тръгвайте. Не можем да я оставим да изгние. Трябва да я остържем докрай и да я осолим.
Вивиан заслиза към бараката, където дъбеха кожите. Постройката бе разположена по-далеч от останалите сгради, така, че вятърът да не донася неприятния мирис на струпаните там кожи. Момичетата вървяха след нея. Нерядко й се случваше да си задава въпроса за какво й беше да настоява да стане жрица. Работата й бе все същата, само задълженията й бяха по-големи.
Когато наближиха езерото, Вивиан забеляза една от плоскодънните лодки на дребния народ, която наближаваше брега. Лодкарят гребеше с все сила.
— Това е Херон! — извика Аела. — Какво ли е станало? Защо бърза толкова?
Вивиан се закова на място. Изведнъж си спомни за саксонците. Не можеше да са те — нали Вортимер на два пъти бе побеждавал Хенгист и бе го изтласкал обратно до Танатус. Момичетата вече тичаха надолу по склона. Тя ги последва, макар и по-бавно.
— Господарке! — макар че явно бързаше, Херон я поздрави с дълбок поклон. Откак бе изнесла Граала, за да ги спаси, жителите на блатистите земи я почитаха наравно с Повелителката на Авалон и нищо не можеше да ги убеди, че тя не й е равна по ранг.