— Какво има, Херон? Какво се е случило? Да не би пак саксонците…?
— Ние не сме в опасност! — Херон се изправи. — Дойдоха да отведат добрия свещеник — дето му викаме Щастливко18 — искат да го откарат с войници!
— Някой иска да отведе отец Фортунатус оттук? — смръщи се Вивиан. — Но защо?
— Казват, че имал лоши мисли в главата си, които техният бог не харесвал — Херон поклати глава. Очевидно не можеше да схване нищо.
Вивиан бе почти толкова объркана, колкото и Херон, но си спомни как отец Фортунатус разказваше, че някои християни наричали неговите представи за бога „ерес“.
— Ела ти, Повелителко! Теб сигурно ще послушат!
Вивиан съвсем не бе толкова убедена. Вярата на Херон във възможностите й бе трогателна, но пропъждането на саксонците й се стори детска игра в сравнение с това да се намеси в поредния спор между християните. Съмняваше се, че тези, които стояха над Фортунатус, биха се впечатлили от застъпничеството на Авалон.
— Ще се опитам да помогна с каквото мога, Херон. Ти се върни, а аз отивам да говоря с Великата жрица. Това е всичко, което мога да обещая…
Вивиан очакваше майка й да приеме разказа на Херон с учтиво съжаление, че не може до помогне, но за нейно учудване Ана прие нещата съвсем сериозно.
— Може да сме откъснати от Инис Уитрин, но все още има връзка между тях и нас — каза намръщено Великата жрица. — Чувала съм, че те понякога ни сънували, а когато там има неприятности, нашата сила също бива засегната. Ако фанатиците залеят острова с гняв и страх, ние не може да не почувстваме отражението им на Авалон.
— Но какво можем да сторим?
— Винаги съм мислила, че ние трябва да се интересуваме много повече от събитията и водачите на външния свят. В старо време Повелителката на Авалон често е напускала острова, за да съветва крале и принцове. Откак са се появили саксонците, жриците престанали да излизат във външния свят, защото решили, че няма да е разумно. Но напоследък пътищата в страната са по-сигурни, отколкото са били преди години.
— Нима ти би отишла, Повелителко? — попита удивено Юлия.
Ана поклати глава.
— Мисля да изпратя Вивиан. Може да свърши много работа и да поразпита как стоят нещата с този Фортунатус. Ще натрупа опит, а това е винаги от полза.
Вивиан я загледа стреснато.
— Но аз не разбирам нищо от крале и политика…
— Няма да тръгнеш сама. Талиезин ще те съпровожда. На римляните ще казвате, че си му дъщеря — така ще могат да разберат и да ви приемат най-лесно.
Вивиан хвърли бърз поглед на майка си. Какво беше това — отговор на въпроса, който нито тя, нито Талиезин биха се осмелили да зададат? Или просто съвет, че е редно да се чувства така? Каквито и да бяха съображенията на Ана, мислеше момичето, докато се приготвяше за пътуването, изборът й бе правилен — бе избрала единствения спътник, с който Вивиан бе готова да отпътува от Авалон.
Следите на Фортунатус водеха към Вента Белгарум. Високите градски стени носеха белезите на стотици варварски нападения, но не бяха разрушени. Казаха им, че епископ Германус — същият, който бе свършил добра работа с пиктите преди десетина години — бил отседнал в дома на един от градските магистрати, някой си Елаф. Само че сега епископ Германус не бе насочил нападките си към езичниците, а към братята си по вяра. Двама британски епископи били свалени и прогонени, а голям брой свещеници били затворени, докато осъзнаят грешките си.
— Несъмнено Фортунатус е един от тях — отбеляза Талиезин. Двамата тъкмо влизаха през крепостната врата. — Издърпай шала си така, че да покрива косата ти, мила. Не забравяй, че си скромно момиче от добро семейство.
Вивиан му хвърли гневен поглед, но се подчини. И без това изгуби битката още когато й наложиха да не пътува, облечена в мъжки дрехи. Затова пък се закле, ако някога стане Велика жрица, да облича каквото си ще.
— Разкажи ми нещо за този Германус — отвърна тя. — Не ми се вярва да пожелае да разговаря с мен, но винаги е добре човек да познава противника си.
— Той е последовател на Мартинус, епископът на Цезародунум19 в Галия, когото сега почитат като светец. Свети Мартин бил заможен човек, който раздал цялото си богатство, и дори разделил наметката си с един бедняк, който нямал какво да облече. Германус проповядва против неравенството, че не е редно едни да бъдат богати, а други — бедни, и затова народът го обича.