„Той самият изглежда обсебен“, каза си Вивиан — очите му бяха изхвръкна ли, от устата му пръскаше слюнка. Как бе възможно някой да вярва на такива неща? Но хората около нея стенеха и крещяха в екстаз, и явно приемаха изцяло думите на епископа. Конят й се притисна плахо към мулето на Талиезин, като че ли и животното се уплаши от шума и виковете.
Крясъците се усилиха, защото през вратата излязоха още стражи, които тласкаха пред себе си трима души. Вивиан се вцепени. Съзнанието й отказваше да приеме, че един от тези тримата е кроткият отец Фортунатус. Но като че ли доловил мислите й, първият в редицата се поизправи и огледа тълпата с тъжна усмивка. Лицето му бе подуто и в синини, косата — разрошена, но Вивиан веднага позна монаха, своя приятел. Стражите тласкаха затворниците надолу по стълбите.
— Еретици! — виеше тълпата. — Дяволски изчадия! Вие доведохте езичниците в земята ни!
„Де да бяха“, каза си Вивиан. Ако разполагаха с войска от езичници, щяха незабавно да пометат тази тълпа.
— Пребийте ги с камъни! — извика някой и тълпата веднага поде вика. Хората започнаха да се навеждат и да къртят каменната настилка. Вивиан видя как полетяха камъните — видя окървавената глава на отец Фортунатус — сетне тълпата го скри от очите й.
Епископът постоя, загледан в това, което ставаше пред очите му. Лицето му изразяваше смесица от страх и задоволство. Сетне, сякаш с нежелание си припомни, че християнската вяра се основава на любов към ближния, обърна се и каза нещо на един от стражите. Те се спуснаха незабавно и започнаха да разпръсват тълпата с тъпите краища на копията си. Веднага щом насилието се обърна срещу нея, сбирщината започна да оредява. Останалите свещеници бяха изчезнали обратно в базиликата веднага щом започнаха безредиците. В мига, когато тълпата намаля дотолкова, че можеше да види накъде отива, Вивиан заби пети в хълбоците на коня си.
— Какво правиш, Вивиан? — зад нея зачаткаха копитата на мулето на Талиезин. Но Вивиан вече бе стигнала до сгърчените фигури, рухнали на земята пред базиликата. Някои започваха да се движат стенейки, но три тела лежаха неподвижно, заобиколени от камъни.
Вивиан скочи от седлото и се наведе над отец Фортунатус. Нова кръв се лееше по едва затворилите се стари рани. Едното му око бе подуто и затворено. Тя затърси трескаво пулса му, и когато го докосна, здравото му око се отвори. Тя му помогна внимателно да обърне главата си тъй, че да я вижда.
— Прекрасна господарке… — той примигна. — Но ние не сме в царството на феите!
— Как се чувстваш, Фортунатус? — той продължи да я гледа втренчено и изведнъж се усмихна.
— Ти си… моето малко момиче, което намерих на хълма. Косата ти вече е пораснала… Кажи ми, какво правиш тук?
— Дойдох да ти помогна. Защо не успях да пристигна малко по-рано! Но сега ще те вземем при нас, ще излекуваме раните ти, и всичко ще бъде наред.
Фортунатус се опита да поклати глава, смръщи се от болка, и остана неподвижен.
— Можех да избягам от стражите на епископа — прошепна той. — Можех да отида при феите… Но съм положил обет да му се подчинявам.
— Няма да те оставя тук, за да опитат отново да те убият! — извика Вивиан.
Усмивката, която се появи на лицето му, беше безкрайно нежна и кротка.
— Няма… да се наложи. Остава ми още малко…
Хората от древния народ нерядко докарваха на Авалон болни и ранени. Някои оживяваха, но някои умираха пред очите й. Сега Вивиан разпозна с ужас под спечената кръв характерната предсмъртна бледност и синкавите петна около носа и по слепоочията. Ако беше по-млад човек, може би щеше да оздравее, но сърцето на Фортунатус не бе понесло страданията.
— Ще се молиш ли за мен?
Вивиан го загледа удивено. Не можеше да разбере нищо.
— Но аз съм езичница — езическа жрица! — тя вдигна ръка и посочи полумесеца на челото си.
— Опасявам се, че съм още по-голям еретик, отколкото Германус предполага — отвърна с мъка умиращият свещеник, — защото не мога да си представя Бог в рамките, в които хората се опитват да го поставят. Щом Бог е отец, защо в единосъщието си да не бъде и майка, и ако е така, не е ли Богинята, на която вие служите, просто друг образ на Единосъщието?
Първоначално Вивиан се възмути; после си припомни екстаза на сливането с божественото начало, когато се луташе, търсейки пътя към Авалон. Водеше я Божествената сила — а тя нямаше образ, бил той мъжки или женски.
— Може би си прав… — прошепна тя. — Ще се моля на Този, който е над всички спорове, дрязги и противоречия, да те отведе без мъка към вечната светлина.