Видя как лицето на стария човек се сгърчи от болка; после дишането му отново се успокои.
— Винаги съм мислел… — прошепна той, — че смъртта трябва да е като да отидеш в селенията на феите. Една стъпка навътре, към себе си… Една встрани… И си напуснал този свят.
Сълзи напираха в очите на Вивиан. Тя кимна и взе ръката му в своята. Устните му потрепнаха, сякаш се опита да се усмихне за последен път. После едва доловимата усмивка изчезна.
Вивиан седя до него, докато животът изтичаше от тялото му като вода от счупена чаша. Стори й се, че е минало безкрайно дълго време. Някой се бе изправил до нея. Тя вдигна глава и видя Талиезин. Поклати глава и се опита да не заплаче.
— Мъртъв е. Но аз няма да им оставя тялото му. Помогни ми да го отнесем оттук.
Бардът потегна седлото, като същевременно направи знак с пръстите си и зашепна заклинание. Вивиан разбра какво има предвид и започна да повтаря след него, за да усили действието на вълшебството.
— Не ни виждате… Не ни чувате… Никой не е бил тук…
Християните можеха да си мислят, че тялото на Фортунатус е било отнесено от демони, ако така им харесваше, важното бе да успеят да излязат от града. Талиезин вдигна тялото на стария свещеник и го постави на гърба на мулето си, помогна на Вивиан да се качи на коня, после хвърли наметалото си върху трупа и поведе двете животни обратно през площада. Вълшебната сила на заклинанието ги скриваше от хорските погледи, докато напуснаха Вента.
Вивиан искаше да погребе стареца на неговия остров, на Инис Уитрин, до камъка, откъдето бе отивал в царството на феите. Но Талиезин се досети и ги отведе при един изоставен християнски параклис наблизо — макар и запустяло, мястото си беше свято. Там положиха тялото на отец Фортунатус. Изпълниха погребалния ритуал на друидите, който познаваха. А Вивиан отново си спомни мига, когато духът й се сля със светлината и разбра, че всички истини са едно, и си каза, че Фортунатус сигурно няма нищо против.
Не успяха да изпълнят първата цел на пътешествието си, но поне се справиха с останалите задачи, които им бе възложила повелителката. Само Вивиан не се вълнуваше особено от успеха им.
Успяха да се доберат до Лондиниум, където самодържецът на Британия полагаше отчаяни усилия да запази съществуващото подобие на мир. Синовете му помагаха за управлението на страната. Вивиан позна веднага Вортимер — най-малкият, който бе идвал на Авалон, но той изглеждаше много по-възрастен сега. Първоначално той я помисли за майка й; Вивиан пък реши да не му казва, че тъкмо тя е била забулената жрица, която е изпълнила ролята на Девицата при неговото посвещаване. Вортимер явно се гордееше с успехите си срещу варварите, но се държеше скромно и тя не се усъмни и за миг във верността му към Авалон.
Баща му, Вортигерн, беше съвсем различен. Стара лисица бе той, а сега си бе взел и една рижа саксонска лисичка за съпруга. Бе управлявал дълго и надживял много други крале. Вивиан бе убедена, че ще влезе във всякакъв съюз, стига това да му гарантира престола. Тя поговори с него за епископ Германус, опита се да го убеди, че фанатизмът му разделя народа. Не се надяваше обаче, че Вортигерн би предприел нещо срещу него. Поне в едно се вслуша Вортигерн — Повелителката на Авалон бе казала да му предадат в името на Британия да се срещне още веднъж със стария си съперник Амброзиус Аурелианус — на неутрална земя, за да се опитат да разрешат спора помежду си и да си помагат.
После продължиха към укрепените градове на запад. Саксонците още не бяха стигали дотам. В Глевум беше Амброзиус Аурелианус. Неговият баща се бе провъзгласил за император на Британия. Сега Амброзиус бе влязъл в спор с Вортигерн за титлата и събираше войските си. Той изслуша вестите от Авалон с внимание. Беше християнин, но изповядваше вярата си разумно и с търпимост, уважаваше дълбоко философията на друидите, и познаваше Талиезин от по-рано.
Амброзиус беше висок мъж около четиридесетте — тъмнокос, с типично римски орлови черти. Повечето му военачалници бяха съвсем млади, почти момчета. Един от тях, русоляв, още съвсем слаб и несъразмерно източил се на ръст, на име Утър, надали бе по-възрастен от нея. Талиезин започна да подхвърля, че Вивиан май се е сдобила с обожател, но тя не обръщаше внимание нито на неговите закачки, нито на новоизпечения военачалник на Амброзиус. В сравнение с принц Вортимер, Утър беше още хлапе.
Амброзиус прояви съчувствие, докато Вивиан се оплакваше от Германус, защото сам бе от културните, заможни хора, които бяха прицел на нападките на галския епископ. Но Вента Белгарум се намираше в тази част на острова, която отдавна бе отказала вярност и нему, и на Вортигерн. Пък и светските господари рядко имаха власт над свещениците. Бе се държал много по-съчувствено от Вортигерн, но Вивиан съзна, че надали ще свърши нещо.