Вивиан кимна и отново започна да разглежда околността. На изток редица надгробни могили бележеха местата, където древните крале спяха вечния си сън. Нямаше следи от човешко присъствие — само в далечината тук-там по няколко дървета, изкривени от ветровете и притиснати едно в друго, нарушаваха еднообразието на безкрайната равнина. Самотно място беше това, и макар че навсякъде в Британия хората се готвеха да посрещнат с радост Белтейн, тук всичко имаше дъх на вкаменена древност, напълно чужда на невинната прелест на пролетта.
„Никой от нас няма да си тръгне оттук непроменен…“
Вивиан отново потръпна.
Слънцето клонеше към залез. Сенките на каменните стълбове лежаха, дълги и черни, върху зелената трева. Вивиан инстинктивно ги отбягваше, но докато се промъкваше между тях, се озова при самотния стълб, разположен на североизток, който пазеше входа към кръга. Талиезин бе минал през рова и сега стоеше до един плосък камък във вътрешността на кръга. Беше коленичил, а на камъка бе вързано прасенцето, което бяха донесли със себе си. То се гърчеше и квичеше. Докато Вивиан стоеше и гледаше, Талиезин вдигна ножа си и го заби точно под челюстта на животното. То изквича за последен път и притихна. Бардът го издигна високо и устните му зашепнаха молитви, докато кръвта на жертвеното животно изтичаше върху шуплестата повърхност на камъка.
— Първо ще опитаме това, на което ни учи друидската традиция — прошепна Ана на Вортимер. — Той пролива кръв, за да се нахранят духовете на тази земя.
Когато се отцеди и последната капка кръв, Талиезин смъкна част от кожата и отряза с ножа си късче от месото. Стоеше прав, с невиждащи очи, а в ръката си държеше късчето, още по-кървавочервено в светлината на последните слънчеви лъчи.
— Ела — каза тихо Ана и Талиезин пристъпи като насън навътре в кръга. Вивиан трепна, когато прескочи рова и мина покрай камъка — усещането, макар и не толкова силно, и напомни това, което изпита, когато мъглите се вдигнаха и тя видя пред себе си Авалон.
Друидът бе спрял — постави за миг късчето месо в устата си, после отново го извади и го постави в основата на един от стълбовете, докато пак шепнеше нещо.
— Ние дойдохме в средището на силата, принце — поде Ана. — Сега трябва още веднъж да кажеш защо си ни довел тук.
Вортимер преглътна, но когато проговори, гласът му не трепваше.
— Повелителко, искам да знам кой ще властва над Британия и кой ще поведе народа й към победа.
— Служителю на боговете, ти чу въпроса — можеш ли да ни дадеш отговора?
Талиезин се бе обърнал с лице към тях, но очите му все така нямаха израз. Със същата увереност като на сомнамбул той мина под единия напречен камък. Слънцето бе почти допряло хоризонта. Черните силуети на камъните изглеждаха обрамчени от пламък. Вивиан, която вървеше след Талиезин, за миг изгуби представа за посоките. Когато отново видя къде точно се намира, въздухът около нея бе изпълнен с танцуващи искрици. Друидът протегна ръце към умиращия светлик, обърна ги с дланите нагоре и зашепна ново заклинаше.
След малко въздъхна дълбоко и се свлече на колене пред плоския камък в центъра на кръга, скрил лице в ръцете си.
— Какво ще стане сега? — прошепна Вортимер.
— Ще чакаме — отвърна Великата жрица. — Той е в транс. Сега оракулът ще проговори с неговата уста.
И те чакаха, докато пламтящите цветове на залеза избледняха в небето. Мракът падаше бързо, но въпреки това всичко, което се намираше във вътрешността на кръга, оставаше видимо, сякаш излъчваше собствена слаба светлина. Звездите изгряха на небосвода. Времето бе изгубило значение. Вивиан не знаеше колко бяха чакали до мига, когато Талиезин се размърда и промълви нещо.
— Нека спящият се събуди! Призовавам те в името на Тази, която е дала живот на звездите! Говори ни с езика на смъртните! Кажи ни какво видя в съня си!
Сега Ана коленичи пред Талиезин, а той се изправи бавно, подпря се на замъка и проговори с несвой глас:
— Трима крале ще протегнат ръце към Силата: Лисицата, която сега е на власт, сетне Орелът и накрая Червеният дракон. И тримата ще се опитат да спасят тази земя.
Талиезин говореше бавно и с мъка, като насън.
— Ще прогонят ли саксонците? — попита Вортимер.
— Белият дракон ще побегне пред полета на Сокола, но единствено Червеният дракон ще остави син, който ще го наследи — този син ще прогони Белия дракон.
— Ами Соколът… — започна Вортимер, но Талиезин го прекъсна.
— Соколът никога няма да властва приживе, но в смъртта си ще стане вечен пазител на Британия… — друидът отпусна глава на гърдите си. — Не питай повече…