— Не разбирам — коленичилият Вортимер се поизправи и седна назад. — Аз вече съм посветил живота си на Богинята. Какво иска Тя от мен? Това, което узнах, е или прекалено много, или прекалено малко. Моля те, призови Богинята, за да разбера истинската й воля.
Вивиан го изгледа уплашено. Искаше да го предупреди да внимава какво говори — защото думите, казани на такова място и по такова време, имаха страшна сила.
Талиезин тръсна глава и примигна като човек, който изплува от дълбока вода.
— Призови Богинята! — сега Вортимер говореше като човек, привикнал да дава заповеди, а друидът бе все още достатъчно замаян, за да се покори безусловно.
Тялото на Вивиан се разтърси от напора на трептящата енергия в кръга, която отвръщаше на призива. Но силата се концентрираше в майка й, не в нея. Вортимер ахна. Дребната фигура на Великата жрица започна да расте и за миг надхвърли човешки ръст. Нисък смях отекна в каменния кръг. В продължение на няколко секунди Тя стоеше неподвижна — само свиваше и протягаше пръсти, сякаш изпитваше силата им; после се вгледа първо в ужасеното лице на Вивиан, после в изтръпналия Талиезин, който едва сега осъзнаваше какво е сторил — без да бъдат подготвени, без да обмислят как да постъпят.
Вортимер, с пламнали от надежда очи, се просна в нозете на богинята.
— Помогни ни, Велика майко! — извика той.
— Какво ще ми дадете в замяна? — говореше тя лениво, като че ли тайно се забавляваше.
— Животът ми…
— Ти вече си ми го обрекъл. Аз ще поискам залога ти, но не сега. Сега не ми трябва. Това, което искам тази нощ от вас… — тя се огледа и се засмя отново — е жертва на девствено момиче.
Ужасеното мълчание, което последва думите й, им се стори безкрайно. Талиезин, стиснал дръжката на ножа, сякаш се опасяваше да не се изтръгне от ръцете му, поклати глава.
— Приеми кръвта на жертвеното животно, Повелителко, и нека тя ти бъде достатъчна. Не можем да ти дадем момичето.
Богинята мълча дълго, без да откъсва очи от Талиезин. Докато я гледаше, Вивиан забеляза с крайчеца на окото си тъмните сенки на прелитащи наоколо гарвани и разбра, че тази нощ са призовали Черната богиня, в чийто котел ври вечният мрак.
— Вие сте положили обет — всички до един — да ми служите — разнесе се отново гласът й, този път леден и жесток. — И все пак не желаете да ми дадете единственото, което искам от вас.
Вивиан проговори, неочаквано и за самата себе си. Треперещият й глас звънна в собствените й уши.
— Ако получиш това, което искаш, какво ще спечелиш?
— Аз няма да спечеля нищо, защото и без това притежавам всичко — в ленивия глас отново се прокрадна присмех. — Вие обаче ще научите… че животът може да просъществува само чрез смъртта, и че понякога поражението води до най-голямата победа.
„Подлага ни на изпитание“, каза си Вивиан, припомняйки си безплътния глас, който бе чула в мъглите. Разкопча наметалото си и го остави да се свлече на земята.
— Друиде, аз като заклета жрица на Авалон ти заповядвам да принесеш жертвата — в името на силите, на които сме се клели да служим. Завържи ме, защото плътта е слаба и мога да поискам да живея, и изпълни волята на Великата богиня.
Тя се упъти към олтара.
Докато Талиезин поемаше с треперещи ръце колана, който самата Вивиан му подаде, и се опитваше да я върже, Вортимер най-сетне си възвърна способността да говори.
— Не! Не можете да сторите това!
— Принце, ако аз те помолех да не излагаш живота си на опасност в битката, ти би ли се подчинил? Това е мой избор, и аз ще се принеса в жертва по своя воля.
Гласът на Вивиан беше чист и ясен, но сякаш долиташе някъде отдалеч.
„Сигурно съм полудяла“, мислеше тя, оставяйки се Талиезин да я положи на каменната плоча. „Поддадох се на изкушенията на тъмните духове, които владеят това място.“ Поне смъртта й щеше да е лека — бе виждала как убива Талиезин. Жената, която беше и не беше нейна майка, стоеше с каменно лице и наблюдаваше всичко, без да помръдне. „Майко, ако това е твое дело, ще бъда отмъстена — защото духът ми скоро ще бъде свободен, но когато ти се върнеш в тялото си и заживееш своя живот, няма да можеш никога да избягаш от спомена за тази нощ.“
Първоначално каменната плоча бе леденостудена, но много бързо започна да излъчва приятна топлина. Силуетът на Талиезин се очертаваше черен на фона на звездното небе. Беше извадил ножа си; звездната светлина проблесна по острието и Вивиан видя, че ръката на друида трепери.
„Не ме предавай“, помоли се тя безгласно и затвори очи.
Тогава в ужасената тишина звънна смехът на Богинята.