— Остави този нож, друиде. Друга кръв искам аз, и нея трябва да я пролее принцът…
За миг Вивиан не можа да разбере за какво става дума. Сетне чу как звънна острието на хвърления нож върху камъка. Отвори очи и видя Талиезин, коленичил, опрял глава в един от каменните стълбове. Той плачеше неудържимо, Вортимер стоеше напълно неподвижен, сякаш се бе превърнал в каменна статуя.
— Вземи я… — проговори по-меко Богинята. — Нима мислехте, че дори аз ще се осмеля да пожелая живота на девица в навечерието на Белтейн? В нейните прегръдки ще станеш крал. — Тя пристъпи до принца и леко го целуна по челото. После излезе с тихи стъпки от каменния кръг. След миг я последва и Талиезин.
Вивиан седна на камъка.
— Можеш да ме отвържеш — обърна се тя към Вортимер, който все още не бе помръднал. — От теб няма да побягна.
Той се разсмя, но гласът му още трепереше. Коленичи пред нея и започна несръчно да развързва възела. Вивиан погледна сведената му глава и я заля внезапна нежност. Почувства, че така се ражда желанието. Когато най-сетне възелът се развърза и въжето падна, той положи глава в скута й, обгърнал бедрата й с ръце. Тя почувства пулсираща топлина там, където бе притиснал лицето си; като че ли не й достигаше въздух. Зарови пръстите си в тъмната му коса.
— Ела при мен… Бъди мой любим… и крал.
Той стана и се отпусна до нея на голямата каменна плоча.
Ръцете му я докосваха едновременно навсякъде. Тялото й се разтапяше. Тежестта му я прикова към олтарния камък и съзнанието й литна по лъчите, чийто център бе брачното им ложе. „Това е смъртта…“ — мисълта трепна и отлетя. „Това е животът…“ — неговият вик я върна отново към живите.
Тази нощ те умираха отново и отново, и се раждаха за нов живот в прегръдките си.
22.
Когато принц Вортимер потегли отново на изток, Вивиан тръгна с него. Ана седеше на коня си редом с Талиезин и двамата ги гледаха как се отдалечават.
— След толкова години все още не си престанала да ме изненадваш — поде бардът. — Когато тя каза, че иска да тръгне с него, дори не се опита да възразиш.
— Загубих това право — каза пресипнало Великата жрица. — По-добре ще е за Вивиан да бъде далеч от мен — така е по-сигурно.
— Богинята поиска да я принесем в жертва, не ти… — започна Талиезин, но гласът му изневери.
— Толкова ли си сигурен? Аз помня…
— Какво помниш? — той се обърна рязко към нея, и тя видя, че по лицето му се бяха появили бръчки, които не бе виждала преди.
— Този път се чух как произнасям онези думи, и почувствах… задоволство — като те видях наведен над нея с ножа в ръка, като ви виждах колко сте уплашени. През всички тези години съм била винаги убедена, че само изпълнявам волята на Богинята, но сега се съмнявам. Ами ако съм се самоизмамвала, ако в мен говори само гласът на моята гордост?
— Нима мислиш, че аз бих се заблудил? — попита Талиезин.
— Как бих могла да знам? — възкликна тя и потръпна, като че ли не чувстваше топлината на слънцето.
— Ето какво… — каза той бавно. — Ще говоря съвсем откровено. Тази нощ и моята преценка не можеше да бъде точна, защото съзнанието ми бе замъглено от страха. Мисля, че от всички нас единствено Вивиан виждаше ясно — затова зачетох правото й да се принесе в жертва.
— Нима не помисли за мен? — извика Ана. — Мислиш ли, че бих могла да продължа да живея с мисълта, че дъщеря ми е загинала по моя заповед?
— А как щях да живея аз — поде той — ако бе загинала от собствената ми ръка?
Той се взря в очите й и двамата замълчаха. Ана разбра безмълвния му въпрос, но и този път отказа да отговори. По-добре да мисли, че момичето е негова дъщеря — дори сега.
Накрая Талиезин въздъхна.
— Независимо от това дали тя бе спасена с усилието на твоята воля, или самата Богиня промени решението си, нека бъдем благодарни, че Вивиан е жива и здрава, и може би дори щастлива — той събра сили да й се усмихне.
Ана прехапа устни и се замисли с какво е заслужила любовта на този мъж. Не беше вече млада, а и никога не е била красавица. Напоследък и лунните цикли на кървенето й бяха нередовни, което сигурно означаваше, че не може да има и повече деца.
— Дъщеря ми е вече жена — а аз… се превърнах в Старицата смърт. Отведи ме на Авалон, Талиезин… Отведи ме у дома.
Дуровернум беше горещ, шумен и пълен с хора — като че ли половината Кантиум бе намерил убежище зад яките му стени. Няколко пъти го бяха обсаждали саксонците, но градът никога досега не бе се предавал. Сега, докато се провираше през тълпите, хванала се здраво за ръката на Вортимер, Вивиан си мислеше, че ако пристигнат още хора, градът ще експлодира.