— Саксонците… Саксонците отстъпват от Лондиниум! Господарю, събуди се!
Вортимер отиде да отвори вратата, а Вивиан отново затвори очи. Точно тази новина бе очаквал той, но тя бе се молила отчаяно това да не се случи. Отново видя тъкачката от съня си и чу предупреждението й. „Трябва да тъчеш мъдро и добре…“
Какво означаваше това? Мъжът, когото обичаше, потегляше срещу саксонците и тя не можеше да го спре. Какво би могла да стори?
Вортимер вече навличаше трескаво дрехите си. Тя стана, прегърна го и притисна лице към гърдите му. Долови ускореното биене на сърцето му. Туниката му се плъзна на земята и той я притисна силно към себе си. Шумът пред вратата се усилваше. Той въздъхна и леко докосна с устни косите й. После много нежно се освободи от прегръдката й.
— Вортимер… — тя протегна ръце към него и той ги взе в своите. После посегна и помилва разплаканото й лице.
— Значи все пак ме обичаш… — гласът му трепереше, — както те обичам аз. Сбогом, любов моя!
Той препаса туниката си и тръгна решително към вратата.
Вивиан не помръдна. Чу щракването на резето след него. После рухна обратно на леглото, където още се виждаше отпечатъка от преплетените им тела и заплака тъй, сякаш нямаше да престане до края на живота си.
Все пак накрая сълзите й пресъхнаха.
Вивиан лежеше, заслушана в мъртвата тишина. Изведнъж си каза, че все още е жрица. Защо бе прекарала толкова време в изучаване на магическото изкуство, ако не можеше да приложи познанията, за да спаси мъжа, когото обичаше?
Още преди слънцето да се издигне в небето, Вивиан бе на път. Не срещна никакви пречки. Да следваш по петите напредваща армия бе доста сигурен начин да пътуваш безопасно — стига да имаш достатъчно храна със себе си. Беше проявила достатъчно здрав разум да се облече като момче — взе туниката на един от градинарите и оряза набързо дългите си коси. Достатъчно дълго време бе ходила с къса коса, затова сега не се дразнеше. После, докато порасне отново, ако се наложеше, винаги можеше да я крие с воала си.
Дори животното, което яздеше, не представляваше особено изкушение за мародерите — грозен и тромав скопен жребец, който се движеше прекалено бавно и не ставаше за боен кон. Но убедеше ли го веднъж да тръгне, успяваха да изминат немалки разстояния. Тази нощ тя спа на открито, но толкова близо до войските на Вортимер, че отдалеч виждаше сиянието на лагерните им огньове. На другата утрин, неразпозната от никого, успя да се присламчи към лагерните готвачи и те я взеха за помощник в кухнята.
На третия ден британският авангард срещна малък отряд саксонци. Завърза се сражение, а от пленниците разбраха, че Хенгист се връща към старата си крепост на Танатус. Вортимер се надяваше да му пресече пътя, преди да успее да прекоси протока и да стигне до острова. Войските потеглиха на изток с най-голяма бързина.
Тази нощ лагеруваха почти на крак — знаеха, че врагът може и изобщо да не спре за почивка. Но ако човеците можеха да се напрягат пряко сили, конете трябваше да са отпочинали, за да може британската войска да запази едно от основните си предимства — конницата. Вивиан мръзнеше от хладния морски полъх, защото пътят ги водеше покрай разлятото устие на Тамесис. Отчаяно й се искаше да бъде в прегръдките на Вортимер. Но по-добре щеше да бъде той да си мисли, че тя е на сигурно място в Дуровернум. Беше легнала да си почине на едно малко възвишение, откъдето виждаше кожените стени на шатрата му. Молеше се и призоваваше в мрака всички богове-закрилници на Британия, да укрепят ръката му и да съхранят тялото му.
Британските войски потеглиха още на зазоряване. Когато слънцето се издигна високо в небето, тя вървяха отдавна. Движеха се много бързо и бяха оставили тиловите части да ги следват, както намерят за добре. Вивиан проклинаше бавния си кон; беше толкова тясно свързана с Вортимер, че веднага разбра, когато битката започна.
Чуха шума от битката още преди да бяха видели каквото и да било. Конете свиваха уши, а постоянно сменящият посоката си вятър донасяше на пристъпи оглушителния шум от сблъсъка. Напомняше на далечния рев на морските вълни, но морето бе далеч — най-близо до тях бе протокът, който разделяше Кантиум от Танатус, а и той бе прекалено плитък, за да може в него да се вдигат високи вълни. Това, което вятърът донасяше, беше шумът от сблъсъка на две армии.
Бяха се срещнали на голямата равнина близо до протока. Зад тях се издигаха стените на Рутупие — голяма крепост, обърната гърбом към морския бряг. По това време на годината земята беше суха. Във въздуха се носеше ситен прах. Отгоре се виеха врани и грачеха в радостно очакване.