Каруците внезапно спряха. Каруцарите следяха хода на битката и си сочеха нещо един другиму. Коментираха някоя маневра, ако мислеха, че са я разбрали. Говореха тихо и напрегнато. Вивиан смушка коня си и излезе напред, за да вижда по-ясно. Първата атака бе разкъсала стената на саксонските щитоносци и сега по бойното поле противниците се сражаваха на групи, скупчени тук и там. От време на време конницата успяваше да се групира, за да нападне по-голяма група противникови войници, или пък разпилените саксонци се събираха и нападаха на свой ред.
Толкова тежка бе битката долу, че когато хората зад нея започнаха да викат нещо, тя не им обърна внимание. Едва когато пред нея се появи някакъв брадат мъж, който посегна да сграбчи юздите на коня й, Вивиан осъзна, че част от саксонците са побегнали от полесражението и се опитват да откраднат коне от тила, за да избягат с тях. Спаси я проклетият нрав на коня й. Той захапа злобно и с все сила нападателя, онзи прецени, че конят е далеч по-опасен от ездача си и се обърна с гръб, за да потърси друг кон. Фатална грешка, защото Вивиан бе извадила кинжала, за да се отбранява и в същия миг го заби във врата му, почти без да съзнава какво върши. Саксонецът се свлече на земята и юздите на коня увиснаха свободно.
Към тях вече тичаше нов нападател. Вивиан се вкопчи в гривата на коня си, а животното ритна саксонеца и препусна. Вивиан изобщо не се опитваше да го възпира с юздите, защото и собственият й инстинкт подсказваше, че трябва да се спасяват с бягство. Когато конят най-сетне спря, с потънали в пяна хълбоци и едва дишащ, тя бе успяла да посъбере мислите си. Все още стискаше окървавения кинжал в ръка. Потръпна и понечи да го захвърли; но внезапно хрумване я възпря.
Разполагаше с кръв от врага — нещо, което би й помогнало за магията, а самият кинжал й бе подарък от Вортимер — беше го носил, когато бил още момче. Тя обърна поглед към далечните поля, където още кипеше битката, постави окървавеното острие да легне в обърнатите й нагоре длани, и запя тихо.
Вивиан пееше и заклинаше мечовете на британците, та и те като острието в дланите й да отнемат живота на враговете им; заклинаше кръвта да изтича от раните на враговете, както бе изтекла от смъртоносната рана, която тя бе нанесла на саксонеца. Пееше и призоваваше духовете на земята, заклинаше тревата да се оплита в краката на нашествениците и да ги спъва, въздухът да ги души и водите да ги давят, за да се унищожи волята им да воюват.
Сама не знаеше какво точно пее, защото песента я докара до транс. Духът е се изви като гарван над бойното поле. Веднага видя Вортимер, той си проправяше път като косач през телата на враговете и се насочваше към един гигант с посивяла брада и златен гердан на шията. Гигантът размахваше огромна бойна брадва, сякаш беше перце. Гарванът се стрелна с крясък покрай Вортимер и връхлетя върху противника му.
Може би човекът бе по-чувствителен от бойните си другари, или тя действително присъстваше като призрак на бойното поле, защото видя, че следващият му удар не улучи целта и бойната ярост в очите му отстъпи място на съмнението.
„Осъден си, осъден, спасявай се, докато можеш!“ изграчи гарванът, закръжи около главата му и отлетя обратно към морето.
Вортимер връхлетя върху саксонеца. Започнаха да разменят удари, но гигантът вече не нападаше, а се защитаваше. Мечът на ездача изсвистя и блесна като светкавица. Брадвата се издигна да го пресрещне, метал звънна в метал, ударът се отплесна, брадвата се плъзна по железните халки на ризницата, преряза горната част на бедрото на Вортимер и се заби в хълбока на коня му. Животното изцвили и залитна; свлече се на земята и притисна Вортимер под себе си в калта, но вместо да се възползва от превъзходството си, варваринът изкрещя нещо на своя език и хукна да бяга.
Половин дузина саксонски плоскодънни кораби бяха пристанали на брега. Останалите воини, като видяха бягството на водача си, го последваха. След минути единият боен кораб бе пълен със саксонци и вече се отделяше от брега; тези, които не бяха го достигнали навреме, пляскаха отчаяно във водата около него. Британците връхлетяха като хрътки върху им, и водата стана кървавочервена. Вторият кораб, претоварен с бягащи варвари, се опита да потегли, но се движеше много тромаво. Вождът на саксонците стоеше пред третия кораб и сам задържаше нападателите, докато воините му се катереха един подир друг на борда зад него. Корабът се задвижи с общите им усилия и потегли към открито море.
Само три кораба със саксонци оцеляха от тази страшна битка. Оцеляха и малцината, които бяха успели да преплуват протока до остров Танатус. Но британците окосиха кървава жътва на този ден. Вивиан се стрелкаше, все още като гарван, над купчините трупове и видя как воините изтеглиха тялото на водача си изпод мъртвия кон, видя как изправиха Вортимер на крака, видя и възторга му, изместил пълното изтощение, когато разбра, че са победили.