Выбрать главу

Когато Вивиан дойде отново на себе си, видя, че лежи на земята. Несговорчивият й кон кротко пощипваше трева наблизо. Тя се намръщи, защото мускулите на цялото тяло я боляха — сякаш не само духът, но и тялото й бе участвало в сражението. Изправи се, заби няколко пъти кинжала в земята, за да го почисти от кръвта, избърса го и го прибра в ножницата. Зашепна кротко на коня — хвалеше го, а той я гледаше подозрително, но най-накрая съумя да сграбчи юздите и се метна отново на гърба му.

Едно от малкото неща, които бе взела със себе си от Дуровернум, бе кожена торба с всичко необходимо за лекуване на рани. Знаеше колко потребна ще й бъде след битката. Когато конят на Вортимер го затисна под себе си, той сигурно бе пострадал. Тя удари хълбоците на животното с пети в желанието си да разбере какво става, колкото е възможно по-бързо.

Докато успее да ги настигне, победителите бяха влезли в Рутупие. Макар и ранен, Вортимер не спираше да дава нареждания и тя не успяваше да се добере до него. Затова започна да превързва раните на други, които бяха в по-тежко от неговото състояние.

През цялото време имаше чувството, че дори въздухът наоколо е натежал от история. Ненапразно Хенгист бе избрал да се установи на Танатус. Тук бяха дверите на Британия. От малко войнишко укрепление, издигнато да охранява носа още по времето, когато Цезар за първи път стъпил в Британия, Рутупие се бе превърнал в голям град. Дълго време той бе и най-голямото пристанище на провинцията. Наблизо бе издигнат огромен монумент, за да подчертае значението на мястото — върху руините му сега се издигаше наблюдателна кула. Сега Клаузентум и Дубрис бяха станали по-важни търговски пристанища, но стените на Рутупие и рововете около тях бяха напълно възстановени преди век и все още бяха в добро състояние.

Бе паднала нощ, когато Вортимер най-сетне реши, че може да си почине и Вивиан тръгна към шатрата му. Влезе и видя, че бе свалил ризницата си, но не бе се погрижил изобщо за раната. Някой бе открил запасите от вино в крепостта и британските военачалници вече празнуваха победата си.

— Видя ли ги как бягаха? Ревяха като жени и се давеха около проклетите си кораби…

— Но избиха много от нашите момчета — възрази друг. — Трябва да съчиним песен в тяхна памет, за да се запомни този ден!

Бръчка пресече челото на Вивиан. Междувременно бе научила, че Вортимер е изгубил дузина от пълководците си, както и много войници. Може би затова не беше весел, а се взираше унило в огъня. Но нали самият Хенгист бе побягнал от полесражението? Победата бе забележителна! Тя пристъпи тихо и се изправи до него.

— Господарю, ти се погрижи за всички, време е да помислиш и за собствената си рана.

— Обикновена драскотина — имаше много по-тежко ранени от мен.

Вивиан не се учуди, че той не я позна. Светлината бе слаба и мъждукаща, а и кой знае на какво приличаше тя в туниката на градинаря и с панталони, потънала в кал и опръскана с кръв.

— Направих, каквото можах, за да им помогна. Сега е твой ред. Позволи ми да видя раната.

Тя коленичи пред него и наведе ниско остриганата си глава. После постави ръката си на коляното му.

Може би плътта му позна докосването й, защото той трепна и се взря неуверено в лицето й.

— Ти си много млад — как би могъл да знаеш… — гласът му секна, когато Вивиан вдигна лице към него и се усмихна.

— Нима се съмняваш в опитността ми… господарю?

— Богове! Вивиан! — лицето му се сгърчи от болка, защото тя вече бе почнала да опипва дълбоката рана на бедрото му.

— Викай по-скоро Богинята! — тя се изправи. Вече не се усмихваше. — Самата тя ми е свидетел, че ако не намериш незабавно някакво помещение, където мога спокойно да почистя раната ти, ще ти смъкна панталоните и ще се заема с теб пред очите на всички.

— Мога да предложа много други неща, които бихме могли да вършим с теб, ако останем насаме… Но да бъде твоето — каза той също така тихо. — Аз също имам какво да ти кажа.

Той направи гримаса, докато се изправяше на крака, защото плътта около раната бе почнала да се втвърдява, но успя да не куца, докато вървеше към жилището на трибуна, който бе сред убитите военачалници.

Вивиан внимателно намокри панталоните му, за да се разтвори спечената кръв. Свали ги и започна да чисти раната. Вортимер лежеше на една страна и отклоняваше вниманието си от болката, като изреждаше всички причини, поради които решението й да го последва можеше да се окачестви като глупаво. Вивиан си каза, че ако бе някой от войниците му, направо щеше да я сравни със земята. Но тя бе развила изключителни способности да се справя с такива положения покрай постоянните разправии с майка си. Упреците на Ана се съпровождаха от унищожителната сила на духа й, която би смазала несвикнал човек. Трудно бе да й се противопоставиш само с думи — особено когато бе подбуждана не от омраза, а от обич.