На втората вечер спряха да нощуват на един хълм близо до пътя. Сега хълмът бе обраснал с трева, но докато обикаляше наоколо, търсейки сухи съчки за огъня, Вивиан забеляза, че земята някога е била изравнявана, и мястото е било заобиколено от ров и кирпичена стена — явно в далечното минало е било укрепление. Не спомена нищо пред спътниците си — не искаше да ги плаши, а и знаеше достатъчно заклинания, за да успокои духовете, които бродеха по такива места.
Хора от свитата и без това бяха достатъчно разтревожени, защото, докато нея я нямаше, Вортимер бе станал неспокоен и бе започнал да бълнува несвързано за някакви сражения. Бяха решили, че трескавото му съзнание възпроизвежда повторно битката при Рутупие, но когато Вивиан се заслуша в откъслечните думи, чу други, непознати имена — бриганти, отец Павел, а понякога говореше за Гезориакум и Максимиан.
Трепкащите отблясъци на огъня подчертаваха страшно отслабналото му за няколко дни лице. Когато свали превръзката, Вивиан с ужас забеляза издайническите тъмни линии около раната. Плътта наоколо гангренясваше. Гниенето пълзеше нагоре към слабините. Тя почисти и превърза раната както обикновено и не спомена пред никого за опасенията си.
Тази нощ Вивиан не заспа до късно. Постоянно бършеше горящото тяло на Вортимер с мокри кърпи, които киснеше в близкото изворче. Ако това бе водата на Свещения извор, тя би го излекувала… Заспа неусетно, все още стиснала в ръка мократа кърпа…
Събуди я викът на Вортимер. Беше седнал на постелята си и викаше нещо за копия и за вражески войски пред градските порти. Този път говореше на много древен език, но Вивиан разпозна думи, които и до днес ползваха обитателите на блатистите земи. Уплашена, тя започна да го вика — първо и тя се опита да говори с древните думи, после отново на собствения им език. Тогава погледът му стана по-ясен, той я позна и се отпусна задъхан обратно на постелята. Вивиан хвърли още съчки в огъня и пламъците отново се издигнаха високо.
— Видях ги… — шепнеше Вортимер. — Целите бяха нашарени със синя боя, носеха златни огърлици и бронзови копия. Ти приличаш на тях…
— Да — каза тихо Вивиан. — Това място принадлежи на древните…
Той я погледна с внезапен страх.
— Казват, че от такова място могат да те отвлекат феите.
— Бих искала да стане така. Оттам по-лесно ще стигнем до Авалон.
Вортимер притвори очи.
— Мисля, че никога няма да стигна жив дотам. Върни ме обратно в Кантиум, Вивиан. Погреби ме на брега, там, където разбих саксонците — тогава ще мога да го охранявам навеки, и варварите никога повече няма да се установят на това място, което и друго пристанище да завладеят. Обещай ми, че ще сториш тъй, любов моя…
— Ти няма да умреш, не бива да умреш — извика тя отчаяно и се вкопчи в ръцете му. Но те горяха и бяха ужасяващо слаби.
— Ти си въплъщение на Богинята за мен… Нали няма да бъдеш толкова жестока, че да ме оставиш да живея с такива адски болки?
Тя го загледа и си припомни деня, когато той се посвети да служи на Богинята. Тя му бе дарила победа и сега приемаше жертвоприношението. А Вивиан, като нейна жрица, бе и нейно оръдие. Бе пожелала да помогне на Вортимер, да избегне магията, на която бе обречена от раждането си. Не бе постигнала нищо — само му донесе самотна смърт сред тези хълмове, населявани от духовете на древни войни.
— Аз те измамих и станах причина за смъртта ти… — шепнеше тя, — но никога не съм искала… — опипа китката му и долови слабото, неравномерно биене на пулса.
Очите на Вортимер, помътнели от страданието, се отвориха отново.
— Нима всичко беше напразно? Толкова битки, толкова мъртъвци?! Дръж ме здраво, Вивиан, защото се боя да не полудея! Нека поне умра, без да губя разума си!
Тя разбра — той се обръщаше към нея като към жрица. Ако сега не оправдаеше очакванията му, щеше наистина да го предаде. Виждаше ясно как трептят последните искрици на живота му — като умиращо пламъче на свещ. Искаше й се да се хвърли на гърдите му и да заплаче с глас, но вместо това кимна, насилвайки се да си припомни уроци, които се бе надявала да не й потрябват никога.
Стисна здраво ръцете му и се опита да улови погледа му. После го задържа, докато дишането му стана равномерно като нейното.