— Бъди спокоен — зашепна тя. — Всичко ще бъде наред. Като издишваш, с диханието ще те напусне и болката…
Пулсът му се успокои, но вече бе почти недоловим. Останаха така, мълчаливи и неподвижни, докато изведнъж очите на Вортимер се разшириха.
— Болката изчезна… Кралице моя… — той я гледаше неотклонно, но Вивиан знаеше, че жената, която вижда, не е тя. — Нека боговете бдят над теб… докато се срещнем… отново.
Устните й несъзнателно се раздвижиха и тя запя — древно песнопение, достигнало до тях през вековете — с него бяха изпращали в Атлантида свещените крале. „Този път поне бях до теб, за да облекча пътя ти към отвъдното!“ простена нещо в нея, и тя се зачуди от кой живот е долетяла тази мисъл. Пръстите му за последен път стиснаха нейните. После Вортимер пусна ръцете й, и така излетя и последният му дъх — с доволната въздишка на воин, който се е сражавал докрай, и вижда най-сетне далечния бряг на надеждата — и победата.
23.
— Едно е за Богинята, която слива всичко в едно… — усмивката на Игрейн сияеше като слънцето. Жътва бе минала и наближаваше Самхаин, но тук, на брега на езерото, слънцето все още грееше ярко, лъчите му блещукаха по леките вълнички и се пречупваха в златните къдрици на момичето.
— Така е, малката ми — кимна Талиезин. — А какво ще ми кажеш за числото две?
— Две е… за повече от едно — различните превъплъщения, Богът и Богинята, Мракът и Светлината.
— Добре, Игрейн! — той я притисна към себе си. Това дете поне имаше право да обича.
Погледът му догони фигурата на другата му дъщеря. Тя бродеше безцелно по брега, свела ниско късо подстриганата си глава, и от време на време спираше, загледана в Стражевия хълм — там, където бяха положили тялото на Вортимер. Бяха изминали почти две луни, откак хората от наколните жилища я бяха открили при трупа му, близо до старото укрепление на хълма, но скръбта й не бе намаляла. Беше помолила да й позволят да върне тялото му в Рутупие, но пътят щеше да е много опасен. Навсякъде бе пълно с мародери — останки от разбитите саксонски войски. Затова ли се бе стопила така? Лицето й можеше да се събере в шепа — но тялото й не бе отслабнало. Дори сега, когато се обърна в профил и силуетът й се очерта — тъмен на светлия фон на водата, се видя ясно линията на високите й наедрели гърди…
— А пък три е, когато двама имат бебе! — заяви победоносно Игрейн.
Талиезин си пое стъписано дъх. Вивиан, чиито гърди бяха плоски като на момче, сега бе оформена като зряла жена. Защо не бе казала никому, че носи дете?
— Така ли е? — Игрейн го задърпа нетърпеливо за ръкава.
— И още как… — на пет години малката бе жизнена и много умна, но напоследък постоянно търсеше нечие одобрение — нещо, което той не бе забелязвал преди у нея.
— Ще кажеш на мама, нали? И тя ще е доволна от мен, нали? — звънкото гласче се понесе надалеч в тишината. Вивиан обърна глава. Очите й срещнаха очите на Талиезин и той видя как скръбта в тях отстъпи място на гняв — сякаш си спомняше собственото си детство. После погледът й омекна, тя забърза към тях и притисна малкото момиче в прегръдките си.
— Аз съм много доволна от теб, Игрейн. Когато бях на твоите години, не си знаех уроците и наполовина толкова добре.
Това не беше съвсем вярно, каза си Талиезин, но когато навърши шест години, Вивиан замина с Нейтен. През годините, прекарани на север, бе забравила всичко, и после й се наложи да го учи отново.
— Сега можеш да потичаш по брега. Потърси красиви камъчета — Талиезин се наведе и целуна момиченцето. — Но не се отдалечавай и не влизай във водата.
— Игрейн е объркана и в това няма нищо чудно — поде Вивиан, загледана след сестра си. Този сезон разходката по брега не криеше опасности — след лятната суша нивото на водата бе спаднало до такава степен, че на места можеше да се прегази до другия бряг. — Ана вече няма време за нея, нали? Сега си спомням ясно времето, когато се отвърна и от мен…
Талиезин долови горчивината в гласа й и поклати глава.
— Но тя бе толкова любеща майка, докато Игрейн беше бебе…
— Чувала съм, че с някои жени става така. Чувстват се много добре като бременни и гледането на бебета им доставя голяма радост, но не знаят как да постъпват с тях, когато отраснат и започнат да мислят самостоятелно.
— Ти си наистина много умна жена — каза Талиезин, приел правотата на думите й. — Сигурен съм, че няма да повториш грешките на майка си, когато отглеждаш твоето дете…
Тя се изправи като свещ и пребледня така рязко, че Талиезин се уплаши да не припадне.
— Моето дете? — ръката й неволно се притисна в корема.