— Доколкото мога да преценя, то ще се роди около Белтейн… Вивиан, не е възможно да не знаеш!
Но тя явно не бе подозирала. Наблюдавайки как лицето й мени цвета си, Талиезин разбра, че подобна мисъл изобщо не бе минавала през ума й. Той хвана ръката й я здраво я стисна.
— Ето че имаш повод за радост! Детето е на Вортимер, нали?
Вивиан кимна, но не можа да отговори, защото плачеше — за първи път, откак пристигна на Авалон с тялото на любимия си.
В навечерието на Самхаин, когато мъртвите се връщат да пируват с живите, а Богинята завършва своята половина от годината и предава власт та си на Мрачния Бог, хората в Британия устройваха процесии от село в село, пееха и танцуваха в странни костюми от слама и парцали. Лодките на древните се плъзгаха из тръстиките през блата и тресавища и факлите им, осветили водата, я превръщаха в течен пламък. Християнските монаси отслужваха литургии, за да прогонят злите сили, които властваха тази нощ — защото на Самхаин се отваряха дверите между световете. Случваше се някой нещастен монах, притичвайки между църквата и килията си, да види как по водата трептят и изчезват тайнствени светлини. Но който ги видеше, не споменаваше нищо за това. За древните Самхаин бе празник — на тази нощ, също както и срещу Белтейн, те сключваха кръга на мистериите на Свещения остров Авалон.
Господарката на езерото седеше на трон от преплетени клони, наметната с бяла конска кожа и гледаше големия огън, който бяха наклали на поляната под Свещения извор. Наближаваше полунощ и хората вече танцуваха; земята потръпваше под ритмичните стъпки на босите им крака; отвсякъде пулсираха тихи барабанни удари. Ана носеше само бялата конска кожа и знака на полумесеца на челото и гърдите — и нищо повече — тя бе Великата майка за всички тази нощ.
Истинският празник не бе още започнал, но бирата, ароматизирана с цвят от пирен, се лееше отдавна. Бирата не беше много силна, но когато си пийнеха повече, изпитваха приятно замайване. Ана пиеше само вода от Свещения извор от рог в сребърен обков. Рогът бе много стар. Каза си, че може би ударите на барабана я опияняват като бирата, защото изпитваше желание да се смее и танцува. Докато гледаше как дъщеря й разцъфтява от ранната си бременност, тя се бе чувствала отчайващо стара. Но тази нощ сякаш младостта й се връщаше.
Тя хвърли поглед към върха на Тор, където факлите трептяха по нощното небе като вълшебните светлинки на феите. Донякъде това и бяха, защото се знаеше, че духовете на тези, които не напускаха вечната спирала на прераждането, но и не можеха да се преродят, прекарват известно време в царството на феите. През тази нощ жреците и жриците на Авалон им предоставяха собствените си тела, за да могат духовете на предците да се въплътят и да празнуват заедно с живите, и тези, които в друго време биха избягвали и духове, и феи, ги приемаха тази нощ на драго сърце.
Вивиан също наблюдаваше Тор, и то така напрегнато, че майка й се обезпокои. Да не би да очакваше любимия си? Ако беше попитала, Ана щеше да й обясни — в продължение на една година и един ден мъртвите изчакваха изцелението на душите си. Дори прекалената скръб можеше да им попречи, и в никакъв случай не трябваше да бъдат призовавани, докато този срок не изтече. Възможно бе душа, обременена от вина или съзнанието за нещо недовършено в този свят, да продължава да блуждае сред живите. Какво тежеше на Вивиан — скръб или мисълта за нещо, което не е било довършено?
Някой хвърли още сухи дърва в огъня. Ана проследи с поглед хвърчащите искри, които се издигаха и губеха сред студените небесни огньове. С наближаването на полунощ вълнението й нарастваше. Тогава стражът при извора нададе вик, подобен на писъка на нощна птица. Той прониза шума, който вдигаха развеселените танцьори. Факлите се движеха. Слизаха надолу по Тор в шествие, което се виеше по Пътя на процесиите. Барабаните замлъкнаха внезапно. Възцари се пълна, магическа тишина.
После, много тихо, барабаните отново забиха. Звукът им напомняше на биенето на човешко сърце и проникваше, равен и настоятелен, в човешката плът и в самата земя. Танцьорите отстъпиха плахо и се свиха около трапезите, когато се зададе призрачната процесия. Лицата на жреците бяха мъртвешки бели и белязани със знаци, които са били древни когато първосвещениците на Атлантида прекосили океана и ги донесли на този остров. Магията, която се съдържаше в този ритуал, бе стара като света. Ана не можа да разпознае Талиезин сред тях — и наистина това надали би било възможно. Никой не знаеше предварително върху кого ще падне изборът на Рогатия бог, но пулсът й се ускори от напрежение.