Духовете на предците обикаляха в кръг огъня. Хората наоколо викаха, произнасяха имена, и с всяко име някое от бледите лица се променяше и добиваше свои черти. Една старица възкликна, сякаш бе познала някого, и един от въплътените, накуцващ като старец, напусна кръга и седна до нея. Младо момиче, по всяка вероятност дъщеря им, коленичи пред него и посочи корема си, като че ли го молеше да се превъплъти отново в детето й.
Един по един духовете на предците се присъединяваха към нощното пиршество. Вивиан, която ги бе наблюдавала с отчаяна надежда в очите, се извърна и заплака. Ана поклати глава. Идната година, ако все още го желаеше, Вивиан може би щеше да срещне духа на Вортимер и да му покаже детето им.
Тя изкриви устни. Беше родила първото си дете много по-млада и въпреки нова някак не й се струваше редно дъщеря й да е бременна. В кръга, описан от каменния Танц на гигантите, тя се бе почувствала наистина като Старицата-смърт; лунният й цикъл бе прекъснал и тя бе готова да приеме старостта. Но внезапно месечното кървене се бе възстановило и Ана реши, че прекъсването е било причинено от тревогите. Тя все още бе в разцвета си.
Пред нея се кланяше жена от близкото село и й поднасяше блюдо, пълно с говеждо месо, още димящо от огъня. Стомахът й се сви, защото не бе докосвала храна от предния ден, каквото бе изискването за ритуала, но се отказа от месото. Около нея пируваха живи и мъртви. Някои от духовете напускаха телата на жреците — тогава други ги отвеждаха, за да отпочинат, да се измият и нахранят самите себе си. Ана усети странно изтръпване и предположи, че астралният поток се обръща; скоро дверите между минало и бъдеще щяха да се отворят и за кратко време нямаше да има прегради между световете.
Тя извади от малката кожена торбичка на кръста си три мънички гъби, които й бе донесла една мъдра старица от племето на Херон. Бяха още съвсем пресни, наскоро откъснати. Устата й се изпълни със слюнка от горчивия им вкус, но тя продължи да дъвче. Тъкмо я обземаше първоначалната неспособност да преценява посоките, когато към нея се приближи Нектан и й се поклони дълбоко.
— Време е; Свещеният извор те очаква. Нека чуем каква е съдбата, която се крие в дълбините му…
Ана залитна леко, докато ставаше, и се усмихна на напрегнатия шепот, който се понесе над тълпата. Долавяше тревогата, примесена с любопитство, която обземаше хората. Старият друид я подкрепи. Двамата се заизкачваха по хълма. Напълно неподвижната вода в Огледалното езеро отразяваше звездната светлина и образът на Ловеца плаваше през нея, докато се издигаше все по-високо в небето. Отблясъците на факлите заиграха по езерната повърхност. Великата жрица нареди с жест на факлоносците да се отстранят. Хората мълчаливо се наредиха в кръг около езерцето.
Вивиан пристъпи малко по-напред, за да погледне във водите, както правеше всеки път срещу Самхаин още от първото си видение, преди да бъде посветена за жрица, но Ана я дръпна назад.
— Глупаво момиче! Нищо не можеш да видиш, докато носиш дете в утробата си!
Това всъщност не бе съвсем вярно — просто виденията идваха по-трудно, защото духът на бременната жена бе по-силно от всякога свързан с тялото, а ако успееше, протичащите през нея сили можеха да бъдат опасни за плода. Само че, когато Ана избута дъщеря си и застана на нейно място, съзнаваше, че не това е причината, поради която я възпря да погледне в Огледалното езеро.
Тя примижа и се опита да възстанови нормалното си зрение за още няколко мига. Време беше да припомни на всички защо все още тя е Велика жрица на Авалон.
На брега имаше простряна овча кожа. Нектан й помогна да коленичи. Много внимателно, защото вече чувстваше упойващата сила на гъбите, Ана се опря на студената каменна ограда, която опасваше езерото. Почти механично, по силата на дългогодишен опит, мускулите й се стегнаха. Дългата й коса падна от двете страни на лицето й, за да не може да отклонява погледа си встрани. Ана се взря в мрака и всичко се разми пред очите й. Задиша дълбоко; тялото й се разтърси от тръпки — веднъж, още веднъж, трети път. На третия път духът й литна свободно.
Малките вълнички се превърнаха в хълмове и долини. Ана виждаше светещите линии на силата, които пресичаха страната. Тази нощ по тях летяха духовете на мъртвите, забързани към самхаинските огньове.
— Молим Бялата кобила да проговори — до нея долетя гласът на Нектан — от далечния свят, който бе оставила зад себе си. — Кажи ни какво виждаш!
— Покой цари над страната. Дверите са отворени… Мъртвите слизат при нас…
— Какво ни очаква през новата година? Ще благословят ли слънцето и дъждът полята ни?