Сива пелена падна пред очите на Ана и тя се закашля, сякаш се давеше.
— Напълнете хамбарите и поправете стените на къщите си — чака ни влажна зима — ниските земи ще бъдат погълнати от водата… — някъде далеч хората си шушукаха притеснено, но виденията продължаваха. — Пролетта ще бъде бурна. Реките ще прелеят и ще наводнят посевите… Бедна ще бъде реколтата наесен…
Настана мълчание. Ана се носеше някъде извън времето — пъстроцветни дъги се сплитаха и изчезваха наоколо.
— Ще има ли поне мир? — гласът на Нектан отново я върна към света. — Ще бъде ли Британия застрашена от делата на хората?
Великата жрица се разтърси от неочакван смях.
— Хора обитават тази земя — как да не бъде застрашена от делата им?
Разнесе се друг глас — гласът на дъщеря й.
— Ще дойдат ли пак саксонците?
Ана се понесе шеметно по сивкави спирали, над сивото море и земята отвъд него. Кафяви кални порои я заливаха и поглъщаха ниските поля. Устните на Ана се раздвижиха, но тя вече не чуваше думите си. Видя удавени хора и животни — глад и мизерия, по-големи от тези, които бе предсказала на Британия. Сезоните минаваха и дори когато не сковаваше студ, земята се давеше във влага. Ана видя как хората в онези далечни земи започват да разрушават къщите си, за да строят кораби. Видя армии от нашественици, видя как трите кораба, на които Хенгист и хората му се спасиха с бягство, се увеличават и стават стотици.
— Не… — Ана се опитваше да отрече видението си, но не можеше да избяга от него. — Не искам…
— Какво виждаш? — продължаваше неумолимо гласът на Вивиан.
— Пет зими минават и саксонците се събират отново. Прелитат като диви гъски морето. Много са… Никога не са били толкова много… И връхлитат с крясъци върху нашия бряг…
Тя изплака. Не искаше това познание, което й се натрапваше. Длъжна бе да спре наближаващото нещастие! Хората бяха страдали предостатъчно — би сторила всичко, за да промени това, което бе писано…
— Ана, това е достатъчно! — чу се резкият глас на Нектан. — Освободи се от видението; остави мракът да го погълне!
Тя продължи да хлипа, а неговият глас все по-меко й говореше, зовеше я по име, пропъждаше страха й и я водеше обратно към света на хората. Най-сетне Ана отвори очи и падна, треперейки, в прегръдките му.
— Би трябвало да съобразиш и да не й задаваш последния въпрос — обади се някой.
— Така ли? — чу Ана отговора на дъщеря си. — Не съм й причинила нищо повече от това, което тя ми стори…
Вивиан остана при Огледалното езеро, докато другите тръгнаха с майка й обратно към огъня. Изкушаваше се да погледне и тя, но знаеше, че Огледалното езеро рядко разкрива тайните си на двама души един след друг. Не й се искаше да излага на опасност и детето. Детето на Вортимер. В какъв свят искаше да го роди?
Той я бе помолил да го погребе при Рутупие, но не й позволиха да отнесе там тялото му. Дори пред прага на смъртта Вортимер не бе си позволил да твърди, че духът му би пазил цяла Британия. Надяваше се, че тук, на Стражевия хълм, силата му ще се удесетори и той ще може да бди над всички тях. Но ако не бе права, бе го измамила дори в смъртта.
Пет години… Ако видението на Ана не лъжеше, голямата победа на Вортимер им бе спечелила само пет години, през които да възстановят силите си и опустошената страна. А Вивиан вече нямаше сили да се бори — искаше само да се скрие на някое сигурно местенце и спокойно да дочака раждането на детето си.
Когато най-сетне се върна при огъня, видя, че майка й вече се възстановява от транса и отново е седнала на трона.
„Би трябвало да си легне“, каза си Вивиан кисело. Ана имаше изтощен вид, а хората от древния народ се бяха скупчили около нея като пчели около царицата си. Това явно я оживяваше.
„Защо постоянно търси признание?“ зачуди се Вивиан. „Повече от двадесет години тя е царицата на кошера… Е, аз поне мога да си легна, когато пожелая“, допълни тя мислено. „Никой няма да забележи липсата ми!“ Обърна се и тръгна по пътеката през овощната градина. Изведнъж се закова на място. Някой или Нещо я наблюдаваше — имаше нещо тъкмо на трептящата граница, която разделяше светлината на огъня от мрака. „Сянка“, каза си тя, но фигурата не се променяше от трептенето на светлината. „Дърво…?“ Но тя познаваше всяко дърво в градината — на това място нямаше нищо! Сърцето й биеше като лудо — обучените й сетива започнаха да опипват около нея и тя почувства: „Огън… Мрак… Страстта на хищника и страха на жертвата…“
Вивиан простена от ужас. Фигурата се раздвижи. Под клоните на дърветата се видяха разклонени рога, украсени с гирлянди от есенни листа. Огънят проблясваше по животински кожи, окичени с украшения от мед и кост, и по мускулестите му крака, когато Той пристъпи напред между потъналите в сенки дървета. Главата, увенчана с корона от рога, се извърна към нея — очите му бяха дълбоко хлътнали и потънали в сянка, но излъчваха червеникава светлина. Вивиан застина с широко отворени очи. Нещо дълбоко в нея й подсказваше, че не бива да се опитва да избяга.