Ръцете му я обвиха и тя потъна в прегръдките му. Когато се разделиха, кожите почти се бяха смъкнали от тялото му и той стоеше пред всички като въплъщение на триумфираща мъжественост.
После Рогатият Бог вдигна на ръце Повелителката и я отнесе, а нощният въздух потръпна от гърления му смях.
Двамата сякаш се стопиха в мрака и след миг пред празния трон стоеше само копието на Бога, предизвикателно насочило острието си към небесата.
Нектан огледа уплашените лица на хората около него, прокашля се и опита да възстанови хода на ритуала:
Но какво бе искала всъщност Ана? Вивиан гледаше замислено към сенките, в които бе потънала Повелителката. Какво бе искала — и какво щеше да стане в действителност?
Наближаваше краят на годината. Страхът, който бе сковал обитателите на Авалон още по Самхаин, постепенно отпускаше жестоката си прегръдка. Времето бе ясно и меко за сезона, хората си шушукаха, че жертвоприношението на Повелителката е било прието и предсказаните нещастия — избегнати. Толкова повече, че на зимното равноденствие Ана вече бе сигурна в бременността си.
Между жриците и жреците се говореше какво ли не. Голяма част от децата се зачеваха по празненствата на Белтейн, но на Самхаин се призоваваха предците — това не бе ден, посветен на плодородието. Някои се смееха и казваха, че нищо в древното познание не забранява зачеването на дете по Самхаин, освен това, че в такъв сезон трябва да си наистина заслепена от страст или в транс, за да се съгласиш да легнеш с мъж на студената земя.
Но Вивиан се измъчваше от неясно безпокойство. Споменът от раждането на Игрейн не се бе изличил от съзнанието й, а при това сестра й беше вече на пет години. Как щеше да понесе Ана още едно раждане? Тя стигна дотам, че предложи на майка си да изхвърли плода от утробата си с помощта на билки, добре познати на жриците. Ана я обвини, че иска всичко да се върти около собствената й бременност и раждането на нейното дете, и двете се скараха по-зле, отколкото им се бе случвало от години. Оттогава Вивиан не каза и дума повече за това, което я тревожеше.
Наближаваше празникът на Брига — по това време би трябвало да се забелязват първите признаци на идващата пролет. Но вместо това връхлетяха бурите. В продължение на три дни ураганни ветрове огъваха дърветата почти до земята и облаците се носеха по бурното небе с бързината на атакуваща армия. Когато ветровете най-сетне позатихнаха, оставиха оголяла земя, изложена безпомощно на проливните дъждове.
Дъждът не спря през целия месец, посветен на Брига, и продължи през месеца на Марс — ту пороен, ту като ледена суграшица. Слънцето почти не изгряваше. Ден след ден пълзеше нагоре нивото на езерото, докато надмина обичайното за зимата и започна да достига местата, докъдето бе стигало при наводнения.
Сламените покриви бяха подгизнали. Вода се процеждаше през гредите на покрива. Дрехите не можеха да съхнат. Въздухът бе толкова влажен, че дори вътре в храма по камъните поникна мъх. През повечето време облаците бяха толкова ниски, че можеше да се вижда над тях чак до другия бряг. В редките случаи, когато времето бе ясно и виждаха света около себе си, той бе оловно сив — мътносива вода, простряла се чак до устието на Сабрина и морето. Само свещените острови и Полдънските възвишения се издигаха над мътните води, и на север, далечните Мендипски хълмове.
На Инис Уитрин монасите сигурно се чудеха дали техният Бог не е пратил втори потоп, за да изтрие грешното човечество от лицето на земята. Дори на Авалон се носеха невероятни слухове. Тъй или иначе, отдавна бе минало времето, когато Повелителката можеше да премахне плода на утробата си без опасност за себе си. Вярно бе и друго — всички слабееха и имаха болнав вид с изключение на Ана — тя просто цъфтеше и никой не бе я виждал толкова жизнена от години. Може би наистина късната бременност й бе върнала младостта.
Вивиан страдаше най-много от мъртвешкия студ на тази странна пролет. Както обикновено, към равноденствието складовете им бяха почти празни. Тази година нещата стояха по-зле, защото влагата бе унищожила част от запасите. Вивиан добросъвестно ядеше това, което й се полагаше, но краката й ръцете й си оставаха слаби като клечки. Растеше единствено коремът й, а освен това постоянно мръзнеше.