КНИГА ПЪРВА
ПОВЕЛИТЕЛКА НА ТАЙНОТО ПОЗНАНИЕ
96–118 г. сл.Хр.
1.
Слънцето клонеше към залез и позлатяваше тихите води в долината на Авалон. Тук-там зеленикавокафяви туфи трева надничаха над спокойната вода — неясни очертания в трептящата мъглица, която сега, в края на есента, лежеше постоянно над мочурищата дори в ясни дни. В самия център на хълмистата долина се издигаше най-високият хълм. Челото му бе увенчано с кръг от изправени камъни.
Кайлеан се взираше във водата. Синьото наметало, каквото носеха само Старшите жрици, се бе отпуснало в неподвижни дипли около тялото й. Тя чувстваше как покоят наоколо облекчава умората, натрупана в продължение на петте дена път. Струваше й се, че това пътуване — от пепелта на кладата във Вернеметон до самото сърце на Летните земи — бе отнело цял човешки живот.
„Моят живот…“, мислеше Кайлеан. „Никога повече няма да изляза от Дома на жриците.“ Само преди шест месеца бе пристигнала тук начело на малка група жени, обитателки на Горския дом, и бе открила общността на жриците, населяващи този остров. А преди шест седмици бе поела по обратния път — сама, но бе прекалено късно. Не бе успяла да предотврати разрухата на Горския дом. Но поне бе спасила момчето.
— Това ли е островът, наречен Авалон?
Гласът на Гауен я възвърна към действителността. Той примигваше, заслепен от ярката светлина. Кайлеан се усмихна.
— Да, това е — отвърна тя. — Сега ще повикам баржата, за да ни закара дотам.
— Моля те, не бързай… — Гауен се обърна към нея.
Момчето бе пораснало. Беше доста висок за десетте си години, но все още имаше вид на неумело сглобен, сякаш тялото му не бе израсло съразмерно с крайниците. Изсветлелите кичури на кестенявата му коса проблясваха на слънцето.
— Нали обеща, че преди да отидем до Тор, ще отговориш на някои от въпросите ми? Какво да кажа, когато ме попитат какво търся там? Та аз дори не съм сигурен кое е истинското ми име!
Тъкмо сега големите му сиви очи дотолкова напомняха на очите на майка му, че Кайлеан почувства как сърцето й се обърна. „Вярно е“, помисли тя. Обещала беше да си поговорят, но по време на пътуването едва ли бе разменила и дума с когото и да било — дотолкова бе изтощена от мъката и положеното усилие.
— Казваш се Гауен — поде тя меко. — Когато майка ти срещна за първи път баща ти, той й се представи под това име, затова тя нарече и теб така.
— Но баща ми беше римлянин! — Тонът му беше колеблив, сякаш не знаеше да се гордее ли с това, или да се срамува.
— Вярно е. И тъй като си единственият му син, а римляните държат на тези неща, сигурно щяха да те нарекат Гай Мацелий Север, като него самия и баща му преди него. Това име е на почит сред римляните. За дядо ти съм чувала само, че бил добър и почтен човек. Но баба ти била принцеса от племето на силурите, и наричала сина си Гауен — затова не бива да се срамуваш от това име.
Гауен я изгледа втренчено.
— Много добре. Но все пак… На този остров на друидите няма да чувам как шепнат името на баща ми. Кажи ми, вярно ли е… — той преглътна и подхвана отново: — Преди да напусна Горския дом, чувах да говорят… Вярно ли е, че тя… че Повелителката на Вернеметон… била моя майка?
Кайлеан го погледна спокойно. Помнеше с каква мъка Ейлан пазеше тайната си.
— Вярно е.
Той кимна и сякаш част от насъбралото се в него напрежение го напусна с дълбоката въздишка, която се откърти от гърдите му.
— Чудех се дали е така. Често мечтаех… Нали всички деца, отглеждани във Вернеметон, се хвалеха, че майките им са кралици, или бащите им — принцове, и че един ден ще дойдат да ги вземат със себе си. Аз също разправях какви ли не истории, но Повелителката винаги бе толкова добра с мен, и в сънищата си виждах само нея като своя майка…
— Тя те обичаше… — каза Кайлеан много нежно.
— Защо тогава никога не призна, че ми е майка? Защо баща ми не я е взел за жена, след като казваш, че бил известен с почтеността си?
Кайлеан въздъхна.
— Баща ти беше римлянин, а на жриците от Горския дом е забранено да се омъжват и да раждат деца — дори от мъже от племената. Може би тук ще успеем да отменим тази забрана, но във Вернеметон… Ако узнаеха, че си неин син, това би било равностойно на смъртна присъда за нея.
— Така и стана — прошепна той. Внезапно доби вид на много по-възрастен от годините си. — Узнаха истината и я убиха, нали? Тя умря заради мен!
— О, Гауен — Кайлеан протегна ръка към него. Сърцето й се разкъсваше от жал към момчето, но то й обърна гръб. — Причините за това, което стана, са много. Политика… и много други неща… Ще ги разбереш, когато пораснеш. — Тя прехапа устни, защото се уплаши да не каже нещо излишно. От друга страна, истината за произхода на детето действително бе оная искра, която подпали пожара и в такъв смисъл думите му отговаряха на истината.