— Но Вивиан трябва да приеме — казваше Клавдия. — Ако Юлия не беше мъртва, можехме да изберем нея за Велика жрица. Всъщност никога не сме мислили кой ще наследи Ана — та тя нямаше и петдесет години!
— Можем ли да вярваме на Вивиан? Тя вече избяга веднъж… — каза един от младите друиди.
— Но се върна — отвърна мрачно Талиезин. Чудеше се за какво са тези спорове. Защо му бе да налага на дъщеря си — ако Вивиан бе негово дете — титлата, която бе станала причина за преждевременната смърт на майка й? В ушите му още кънтеше предсмъртният вик на Ана.
„Богиньо! И всичко това е истина!“ мислеше той, спомняйки си колко красива бе Ана, когато роди Игрейн, и колко много приличаше на нея Вивиан с малката, която той нарече Моргоуз, на ръце. Вивиан поне бе намерила сили да се бори за живота на майка си, докато той бе седял настрани със скръстени ръце. Вивиан имаше право да прояви скръбта си. А той — той нямаше право да говори за мъртвата като за любима жена, а само като за Велика жрица. „Ана — плачеше сърцето му — защо ме остави толкова рано?“
— Талиезин — обърна се към него Роуан, и той вдигна очи и понечи да се усмихне. Скръбта от неочакваната загуба бе изписана на всички лица около него; не само дъщерите на Ана плачеха за майка си. — Трябва да обясниш на Вивиан колко много се нуждаем от нея. Тя ще те послуша.
„Защо?“ каза си той. „За да се прекърши на свой ред под това непосилно бреме?“
Намери Вивиан в овощната градина. Тя тъкмо кърмеше малката. Очевидно не й трябваше пророческа дарба, за да предположи защо е дошъл.
— Ще отгледам малката — проговори тя уморено, — но Велика жрица трябва да потърсите другаде.
— За недостойна ли се имаш? Този аргумент никак не ми помогна, когато друидите ме избраха да ги водя.
Тя го погледна и почти успя да се усмихне.
— Талиезин, ти си най-благородният човек, когото познавам, а аз — незряло момиче. Не съм готова да поема такава отговорност; не съм годна да я понеса; и най-вече не я искам. Това достатъчно много причини ли са според теб?
Бебето заспа и пусна гърдата. Вивиан се покри с воала си.
— Не… И ти го знаеш не по-зле от мен. Майка ти готвеше теб за своя приемница, макар да не можеше да предположи, че ще я наследиш толкова рано. А ти много приличаш на майка си, Вивиан…
— Но аз не съм Ана… татко. Помисли! — поде тя изведнъж. — Дори да нямаше други причини, нали ритуалът, с който Върховният друид посвещава Великата жрица, не може да бъде изпълнен?
Талиезин я изгледа вторачено. Действително бе забравил. Ана така и не му каза негова дъщеря ли е Вивиан, но във всяко отношение той бе неин баща, поне откак бе навършила четиринадесет години. Въпреки това тъкмо сега никак не се чувстваше като баща. Защо тя наистина да не бъде Ана, след като той така се нуждаеше от нея?
От устните му се изтръгна неочаквано и за него стенание. Той стана разтреперан. Едва сега разбра защо бе избягала Вивиан.
— Татко — какво ти е?
Той протегна напред ръка, сякаш да се защити от удар, и пръстите му докоснаха за миг косите й. След миг вече се отдалечаваше забързано и скоро се бе изгубил между дърветата.
— И теб ли трябва да загубя?
Викът му я преследваше. Отдалеч се носеше плачът на разбуденото бебе.
„Да — каза си той с дива решителност — и аз трябва да загубя себе си, преди да съм се посрамил. Ана не ми позволяваше да отдам тялото си, за да се въплъти в него Мерлин, но сега съм длъжен да го призова. Не съществува никакъв друг изход…“
Талиезин никога не успя да си припомни точно събитията от този миг на деня до залез слънце. По някое време трябва да бе отишъл в стаята си, за да си вземе арфата, защото, когато продължителният летен здрач отстъпи най-сетне място на нощта, той дойде на себе си и видя, че стои в подножието на Тор с арфа в ръце. Арфата бе все още в калъфа си от тюленова кожа.
Талиезин впери очи в черния силует на хълма. Камъните на самия му връх стърчаха нагоре като великански зъби. Зад очертанията на храма се виждаше млечното сияние на изгряващата луна. В този миг той се остави напълно в ръцете на боговете. Толкова често се бе качвал нагоре, че краката му сами налучкваха пътя. Докато стигнеше върха — ако успееше да стигне до него луната щеше да се е издигнала високо в небето. А когато се озовеше отново долу — ако изобщо слезеше — той вече нямаше да е същия. Спомни си деня на посвещаването си. Тогава му се бе сторило, че пътят води навътре в хълма, към това място отвъд човешките възприятия, което се намира в сърцето на всички светове. Тогава му бе помогнал и ароматът на свещените треви. Но след това той бе посветил душата си на музиката. Ако силата, която изтръгваше от струните на арфата си, не му помогнеше да стигне до мястото, накъдето се бе упътил, той не би го достигнал по никакъв друг начин.