Талиезин докосна струните и се разнесоха първите нежни звуци. Избираше тоналността на най-древните магически песнопения — хармониите, чието достатъчно дълго изпълнение имаше властта да отваря дверите между световете. Лявата му ръка се плъзна по-нагоре по струните и звуците укрепнаха, добиха сила и затрептяха в кристално чиста мелодия. Талиезин свиреше и вървеше напред, докато изведнъж сякаш в отговор на мелодията тревата започна да излъчва бледо сияние.
Чувстваше твърда почва под нозете си, но като погледнеше надолу, виждаше призрачна, полупрозрачна трева, която се полюляваше около глезените, а после и чак до коленете му. Арфата зазвуча възторжено, в победоносна песен, когато Талиезин пристъпи и влезе в Тор.
Действителността на Свещения остров отстоеше само на крачка от действителността в света на човеците. На Авалон можеше да забравиш, че отвъд има много други сфери — други, по-далечни и по-странни светове. Талиезин обикаляше хълма по осветения от вековете път — все по-навътре и все по нагоре. Когато за първи път измина този път, той го отведе до кристалната пещера, скрита в собственото му сърце, но сега той водеше още по-нагоре водеше го някъде другаде. Надеждата караше сърцето му да тупти по-бързо, и пръстите му летяха все по-бързо по струните, докато продължаваше да върви напред.
Неочаквано се озова пред невидима преграда. Звукът на арфата трепна и отслабна, а светлината около него ставаше все по-силна. Сега вече преградата ставаше по-осезаема — имаше вид на стена от светлина. Пред нея се бе изправила някаква фигура. Талиезин отстъпи крачка назад; Пазителят — също. Пристъпи напред — Другият също се упъти право насреща му. Взря се в очите му и видя — че Другият е той самият и все пак не е той.
Талиезин бе преживял това при посвещаването си с помощта на символите — огледалото и пламъка на свещта. Но това бе действителност. Той застина на мястото си и се опита да се успокои.
„Защо си дошъл тук?“
— Търся познание, за да помогна…
„Защо? С това няма да станеш по добър човек. Всеки мъж и всяка жена се усъвършенстват живот след живот, докато най-сетне, рано или късно, достигнат върховното съвършенство. Не се заблуждавай, че ако избързаш, това ще ти помогне да се справиш с проблемите си по-добре от другите. Поемеш ли върху себе си бремето на познанието, пътят ти ще стане далеч по-тежък. Не би ли предпочел да чакаш просветлението да дойде при теб постепенно, като при повечето хора?“
Собствения си глас ли чуваше? Несъмнено, тези неща му бяха вече известни. Но едва сега съзнаваше, че досега не е вниквал в истинската им същност.
— Законът е един — на този, който търси искрено, с открито сърце, не може да му бъде отказан достъп до Мистериите… Аз предлагам смъртното си тяло на Мерлин Британски, та чрез мен да спаси тази земя.
„Знай, че единствено ти самият можеш да отвориш дверите между това, което е вътре и това, което е отвън. Но преди да стигнеш до Него, трябва да се изправиш пред Мен…“
Талиезин примигна. Над главата му засия призрачен светлик. Същият светлик блещукаше и над огледалното му отражение. Той гледаше, едновременно ужасен и неотразимо привлечен от това, което виждаше в огледалото — защото лицето пред него искреше с ужасяваща красота. Започваше да осъзнава какво ще загуби, ако продължи да настоява на искането, което го бе довело тук.
— Пусни ме да мина…
„Три пъти поиска да те пусна и повече не мога да отказвам… Ако станеш един от избраниците, които носят просветление на смъртните, готов ли си да заплатиш това с цената на собствените си страдания?“
— Готов съм…
„Нека тогава Светлината на Духа те води напред.“
Талиезин пристъпи напред и се сля с образа в огледалото, потъвайки в многоцветно сияние. Преградата бе изчезнала.
Не се учуди обаче, когато на следващия завой на пътя срещна нова.
Този път преградата представляваше грамада от пръст и камъни, която потръпваше, сякаш всеки миг щеше да се срине върху него.
„Стой…“ просъска повелително тих глас. „Не можеш да минеш оттук. Пръстта ще погълне огъня, който носиш.“
— Пламъкът гори дори в сърцето на земята — пръстта не може да задуши моята светлина.
„Върви тогава, и нека пламъкът ти остане неосквернен.“
Привидно плътната преграда се превърна в сенки и изчезна в миг. Талиезин си пое дълбоко дъх и закрачи отново напред.
Пътят отново го поведе по безкрайните си завои. Хладният ветрец, който повяваше в това ничие пространство, се усилваше все повече, докато се превърна в ураганен вятър. Талиезин едва съумяваше да стои прав.